Патрик Лий - Бегачът

Десет минути по-късно се движеха на север през града, когато се случи нещо необяснимо. Трябваше да спрат на още две места. В магазин за електроника тук, в Бейкърсфийлд, за да купят диктофон, и в друг специализиран магазин в град Вайселия на около час оттам. Онова, което искаха да купят от Вайселия, бяха две необичайни вещи. Сам прекара десет минути в будката на монетния автомат, за да разпита дали ги имат. Те щяха да бъдат само за спешни случаи. Рейчъл силно се надяваше, че никога няма да им дотрябват.

Сам зави наляво към "Бест Бай" на половин километър надолу по улицата. В мига, когато направиха завоя, Рейчъл почувства как ѝ секва дъхът. Все едно някой я беше ударил силно в гърдите. От устата ѝ се чу леко хъркане.

Сам се обърна към нея. В мислите му лумна загриженост.

— Рейчъл? Какво ти е?

Тя се насили да издиша, след това си пое дъх.

— Добре съм — отговори. Обаче чу как прозвуча гласът ѝ. Не беше добре. Но не се и чувстваше добре. В продължение на цяла секунда нямаше представа какво всъщност изпитва. Май беше страх, но защо? От какво се боеше?

Тогава очите ѝ се впиха в нещо. Точно на север от магазина "Бест Бай" над градските покриви се издигаше антена за мобилни телефони. В нея нямаше нищо особено. Просто си стоеше там, а червените ѝ противосамолетни светлини едва се виждаха на слънцето. Обаче ѝ беше трудно дори да я погледне. Все едно наблюдаваше в увеличен кадър лицето на насекомо. Всичко в нея караше кожата ѝ да настръхва.

— Рейчъл, какво има?

— Не знам.

Не искаше да му каже. Щеше да я помисли за луда.

Сам включи мигача на тойотата и влезе в паркинга на малък търговски център. Спря там.

— Ей — каза той. Гласът му беше мек. Усещането за топла камина беше по-силно от когато и да било. Тя откъсна очи от кулата и позволи на усещането да прогони страха ѝ.

— Можеш да ми кажеш всичко — продължи той. — Каквото и да е то.

Рейчъл кимна. Пое си дълбоко дъх и обясни колкото можеше по-добре. Очакваше, че ще чуе осъдителни думи в съзнанието му, но нямаше нищо подобно. Единственото, което той направи, беше да се вторачи в кулата и да се опита да разбере описаното от нея.

— Може би просто лекарствата са ме направили параноична — подхвърли тя.

Сам продължаваше да гледа напред през стъклото.

— Не мисля така — отговори той.

— Какво друго има там? Защо ще се страхувам от нещо подобно?

Сега, когато не беше гледала към нея през цялото това време, откри, че не иска дори за миг да я погледне.

— Звучи като класическо кондициониране — каза Сам.

— Какво е това?

— Означава, че ако си се бояла от нещо, преди да изгубиш паметта си, нещо, от което наистина си се страхувала, още ще се страхуваш, дори да не можеш да си спомниш защо.

В мислите му проблесна името Павлов 1 1 Става дума за Иван П. Павлов (1849–1936), руски физиолог и психолог, пръв описал явлението, известно днес като "условен рефлекс". — Б. Ред. .

— Дори преди загубата на паметта — оплака се Рейчъл — защо да ме е било страх от телефонна антена?

— Може би скоро ще научим.

Последните хубави мигове, които Оуен Картър можеше да си спомни, преди Пясъчния човек да започне да говори в главата му, бяха от миналото лято. Тогава взе пикапа на дядо си, навлезе в пустинята и намери една костенурка. Цял следобед я скицира, докато се печеше на слънце. В рисуването имаше покой. Знаеше го още от гимназията, където учи десет години. Обичаше простотата на задачата: направи рисунките така, че да приличат колкото може повече на обекта. Дори ги измайстори така, че да изглеждат досущ като истинския предмет. Така, както човек би ги усетил, ако го гледа отстрани. Беше работа, в която можеше да избяга, когато други неща в живота му се объркваха толкова, че не можеше да се оправи. А това се случваше непрекъснато.

Преди години чу веднъж дядо си да казва: той не е глупав . Оуен идваше от отворения плевник, ръцете му омаслени от смяната на скоростната кутия на стара камионетка "Шевролет", и чу края на разговора точно пред комарника. Дядо му разговаряше със своя приятел Карл, който държеше бакалията в Колд Спринг, няколко километра надолу по пътя. Там Оуен винаги купуваше блоковете и моливите си.

— Просто нещата трябва да му се обясняват по определен начин — продължи дядо му — и нищо не може да го разсее. В двигателния отсек може да оправи всичко не по-зле от мен.

— Роджър, какво ще стане с него, ако утре вземеш да ритнеш камбаната? — попита Карл. — Имам предвид, че макар да си само на шейсет и осем, всичко става. Сам ли ще върти сервиза? Ще може ли да се справя с парите, да покрива режийните, да поддържа оборудването? Ще се справи ли с богаташките копелдаци, които са претърпели повреда на магистралата и пристигат тук на буксир? Естествено, веднага започват да ругаят колко е скъп трудът, защото имат кофти ден и искат да си го изкарат на някого. Обаче това, така и така, е само хипотетичен казус, защото ти трябва щатски сертификат, за да въртиш сервиза, а не виждам как той ще го получи. — След това гласът на Карл стана малко по-мил. — Само казвам, че някой трябва да се грижи за него. И това няма да сме ние с Тоня. След като се пенсионирам, ще отидем на брега на Мексиканския залив. Виж, разбирам, че не ти се мисли по въпроса, но така си затваряш очите за това, какво ще стане с него, когато те няма. Трябва ти план.