Патрик Лий - Бегачът

Задната врата на джипа се отвори и слезе човек на име Денис Марш. Беше на петдесет, стегнат, а косата му бе започнала леко да оредява. От вятъра, който духаше откъм океана, вратовръзката и крачолите на панталоните му заплющяха. Марш прекоси разстоянието до мястото, където стоеше Гол, подпря длани върху горната част на дървените перила и се загледа в морето. Не си стиснаха ръцете.

Гол не попита как е минал полетът му от Вашингтон. Марш беше пристигнал тук на задната седалка на един тренировъчен F-16, стрелката на скоростомера залепена на Мах 2, за да могат да говорят лично. Има неща, които човек не може да обсъжда дори по шифровани телефонни линии.

Гол огледа лицето му. Познаваше Денис Марш повече от двайсет години. Когато се налагаше, беше реалист, иначе нямаше да бъде министър на вътрешната сигурност, но беше далеч от философията Навсякъде можеш да си щастлив! Факт, който караше Гол леко да нервничи, като се имаше предвид постът на Марш.

Ако малки хора създаваха проблеми, с тях човек можеше да се оправи сравнително лесно. Като идиота лекар, който се грижеше за Рейчъл в Ел Седеро. Преди седмица мъжът се беше срещнал за обед с един тип от "Лос Анджелис Таймс". Аудиозаписи от срещата не показаха нищо осъдително, освен това излезе, че репортерът е братовчед на лекаря, но Гол беше решил да играе на сигурно. Защо да оставяш врата към възможни неприятности? Обаче подобни лесни решения не бяха на разположение, когато си имаш работа с някого на равнището на Марш.

— Чух се с нашия приятел — каза Марш. Очите му останаха впити в океана. — Той ми обясни какво искаш да направя.

Гол не отговори.

— Няма начин да извърша това на сляпо — продължи Марш. — Знаеш това. Трябва да ми кажеш с какво си имам работа. Искам да знам всичко.

— Не мога да ти кажа всичко. Дори аз самият не знам всичко.

— Ако направя каквото искаш, рискувам много повече от затвор — каза Марш. — Рискувам да стана нарицателно за престъпник. Кажи ми.

Гол искаше да му каже, да го успокои. Искаше да му припомни, че заради това наоколо се търкалят и мачкат големи политически скали и че сред хората, които искат проблемът да бъде решен, е и началникът на Марш — човекът с розовата градина пред къщата. С една дума, искаше да му каже, че сътрудничеството по никакъв начин не е услуга, която по-късно би могъл да осребри. Вместо това продължи да говори с уважение:

— Денис, осъзнавам в какво положение те поставям. Длъжник съм ти.

Марш най-сетне се обърна и го погледна. По лицето му беше изписана нетърпимост към подобни глупави любезности.

— Кажи ми.

Гол облегна лакти на перилото и се загледа към магистралата долу. Наистина колко да му каже? Откъде да започне?

— Вече знам една част — продължи Марш. — Знам, че всъщност Сам Драйдън не те интересува. Знам, че има момиче и че си го държал два месеца. Също така знам, че това е свързано с изследвания във Форт Детрик преди повече от десетилетие. — Марш сниши глас, сякаш хората долу на плажа, които оттук изглеждаха като точки, можеха да го чуят. — Мартин, аз идвам от военното разузнаване. Много интересни клюки на кафе за тази област. Зная за опитите с животни преди години в Детрик. За гибоните. Зная, че по-късно е имало опити с хора, с които са се опитвали да постигнат същия ефект. Повече от един достоверен източник твърди, че са се увенчали с успех. Прав ли съм дотук?

Гол кимна, без да го поглежда. В отговор чу рязкото издишане на мъжа.

— Божичко — прошепна Марш. — Тя една от тях ли е? Чете мисли?

Гол прикри реакцията си. Челюстите му не помръднаха, очите не се откъснаха от океанските вълни.

Ако смяташ, че всичко, което може, е да чете мисли, тогава твоите източници не са и наполовина толкова добри, колкото смяташ. Да чува мисли е най-малкото нещо, което Рейчъл може да направи, ако ти влезе в главата.

— Да — отговори той гласно. — Тя може да чува мисли.

Това дори беше истина донякъде, защото докато се върне паметта ѝ, Рейчъл щеше да бъде ограничена само до четене на мисли. Това беше пасивна способност като слуха или усещането на болка. Останалите ѝ способности бяха активни, с възможност за интензивна концентрация.

— Обясни ми — каза Марш — какво точно става? В какво искаш да се набъркам?

Известно време Гол не отговори. По магистралата профуча един открит жълт "Хъмви". Когато мина под възвишението, трите момичета вътре изригнаха писклив смях, чиито звуци веднага бяха отнесени от същия вятър, който развяваше косите им. Гол проследи с поглед колата, която се плъзгаше надолу по крайбрежието към Санта Моника. Какво ли беше усещането да си толкова безгрижен? Да не знаеш колко много ще се промени светът?