Патрик Лий - Бегачът

Спомни си за дъсчената пътека и как се блъсна в него на кръстовището. Ако не беше там, какво ли щеше да се случи с нея? Можеше да поеме на север по пътеката. Сама знаеше, че пътят на юг беше затворен. Може би щеше да скочи на бреговата ивица и да побегне на север. Каквото и да беше направила, щяха да я хванат за не повече от две минути.

Тя седеше вперила очи в таблата си. Вятърът си играеше с косата ѝ.

— Съжалявам — промълви.

— За какво?

— За това. Че се забърка в тази история. Съжалявам.

— Няма за какво. Всичко е наред.

— Какво е наред? — попита тя. — Не можеш да си отидеш у дома. Където и да отидеш, те ще…

— Стига — каза той колкото можеше по-меко.

Тя млъкна и задържа погледа му.

— Нали можеш да чуваш мислите ми — продължи той. — Ако можех да върна времето и да не бъда там снощи, щях ли да го направя?

Челото ѝ се сбръчка. Тя отново сведе очи към масата и едва доловимо каза:

— Благодаря!

Пустинни птици кръжаха над ресторанта. Кацнаха и започнаха да подскачат на няколко метра от масата. Рейчъл ги гледаше и те станаха причина за първата нейна усмивка, която Драйдън видя. Тя накара очите ѝ да блеснат. После хвърли на птиците последните картофки. Беше погълнала храната си за минути. Мазна храна от ресторант за бързо хранене, но очевидно най-доброто, което беше яла през последните два месеца. Минута по-късно птиците вече ги нямаше, издигнаха се във високи арки над паркинга и покритата с храсталаци пустош. Рейчъл ги наблюдаваше, очите ѝ поемаха безкрайното открито пространство около тях, равната повърхност на пустинята, проснала се чак до планините. Драйдън се запита как ли ѝ се струва, след като е прекарала два месеца в една стая.

— Как избяга? — попита той.

Рейчъл захапа долната си устна.

— Направих нещо много лошо. Искам да кажа, че беше единственото, което успях да измисля. Като казвам, че съжалявам, това е самата истина. Обаче… беше лошо.

Драйдън мълчаливо чакаше.

— Снощи русият ми даде лекарството в седем, както всяка вечер. Събудих се малко преди три сутринта. Също както всяка нощ. Обаче когато се събудих този път, той дойде с друго пликче с лекарство. Преди това никога не се беше случвало. И не беше обичайното лекарство. За това мислеше. Беше нещо, наречено барбитурат. В пликчето за вливане имаше достатъчно, за да ми спре сърцето. Предполагам, че това е била и целта.

— Боже.

— Казах му, че зная какво е това. Той се обърка, но не спря да прави това, което му бяха наредили. Тогава му казах нещо друго. Нещо, което бях чула в мислите на войниците, когато ме връзваха за през нощта. Фактът, че беше истина, сигурно ми помогна да звуча убедително. — Тя замълча за миг. — Имаха заповед да го вържат и сложат в буса с трупа ми и да закарат и двама ни до кариера за чакъл на петдесетина километра северно от Ел Седеро. По пътя щяха да увият главата му с домакински станиол, за да го задушат, и щяха да го погребат върху мен.

Драйдън си представи сцената. Мъжът, застанал там, слушайки думите ѝ, които знае, че са истина. Защото знае за какъв човек работи.

— Какво стана после?

— Попитах го дали знае как действа охранителната система на сградата. Отвърна, че не знае. Казах му, че знам толкова, колкото наемниците, което значи всичко. Казах, че ще му помогна да избяга, ако след като излезем, ме пусне да си вървя. Съгласи се. Беше готов да го направи, защото знаеше, че не може да ме излъже. Стигнахме до задната врата на сградата. Казах му кода, за да изключи алармата. Обаче не му казах, че зад сградата има детектори за движение и че няма как да се изключат.

Драйдън реши, че знае какво ще последва. Ако тя се чувстваше зле заради станалото, той беше готов да се почувства добре вместо нея.

— Казах му, че трябва да тичаме — продължи тя. — Отворихме вратата, преброихме до три и хукнахме. Той мина пет-шест метра, преди да светнат прожекторите и да залеят всичко със светлина. В този момент осъзна, че не го бях последвала. Обърна се и ме видя още да стоя на прага. Тогава разбра. Обаче вече нищо не можеше да направи. Нямаше друг избор, освен да продължи да тича. Излязох и се скрих в един храсталак до стената. В този момент войниците изскочиха и се впуснаха след него. Изчаках, докато се изгубят от погледа ми, и тогава побягнах, но в обратната посока. Десет секунди по-късно чух изстрелите. Не знам каква преднина успях да спечеля с това. Може би минута. Видях фенерчетата им зад мен доста скоро след изстрелите.

В края на разказа гласът ѝ беше спаднал почти до шепот.