Патрик Лий - Бегачът

— Зная, че го заслужаваше — добави Рейчъл, — но не ми харесва да си казвам, че си го беше заслужил.

Върнаха се отново на пътя. Стигнаха до магистрала 58 и поеха на запад към Сан Гейбриъл. После Бейкърсвил. Изкачвайки се по подножието на планината, Драйдън погледна в огледалото за обратно виждане. Пустинята Мохаве проблясваше на слънцето като разпръснати парченца строшено стъкло. Като разбитите руини на някой древен град.

Каквато и да е информацията в главата ми, те са ужасени от нея. Уплашени са така, както се плашат хората, щом става дума за наистина големи неща. Като болести. Като война. Имам усещането… че нещо се готви.

На пътническата седалка Рейчъл потрепери. Погледна към Драйдън.

— Плашещо е да чакаме цяла седмица, за да разберем какво знам — отбеляза тя. — Каквото и да е, може би ще успея да предупредя хората, стига да си спомня.

Драйдън се замисли за лекарството, което ѝ бяха дали. Спомни си местата, където беше видял да се използва — малки стаи от сгурбетонни тухли в Кайро и Тикрит, трюмове на кораби, хвърлили котва в Диего Гарсия. За няколко секунди му се стори, че неговото минало е още един пътник на задната седалка, който се е навел напред в пространството между него и Рейчъл. Той пренебрегна усещането и отново се съсредоточи върху лекарството. Върху характерните особености, които знаеше.

— Може би има по-бърз начин да стигнем до спомените ти.

Навсякъде можеш да си щастлив.

С годините тази сентенция се беше превърнала в един вид мантра за Гол. Нещо като морална обувалка, предполагаше той, макар да не му се искаше да мисли по този начин. Или пък организационен принцип.

Беше чул думите от приятел в колежа, който стана успешен адвокат. Веднъж този стар приятел беше разпитвал петнайсетгодишно момиче, изнасилено на купон на студентско сдружение. Момичето беше беден бял боклук от Юга, а момчетата — студенти в Тюлейн от богати семейства, лелята на единия от тях беше федерален съдия. Години след случката по време на няколко питиета този стар приятел му обясни необходимата нагласа, за да изкараш малко момиче да свидетелства и да го разкъсаш на парчета пред собственото му семейство. Въпрос на грижлива стратегия. Няма съмнение, че най-накрая ще се разплаче пред съдебните заседатели, но това е без значение, стига преди това да успееш да я изкараш лъжкиня. Да, съдебните заседатели ще изпитат желание да я защитят, да, това чувство дори ще се усили, когато тя се разреве, но ако преди това си съумял да я препънеш с нейния собствен разказ, ако си успял да го направиш както трябва, няма да изглежда, че тиранизираш горкото момиченце. Ако го изиграеш както трябва, ако, както казват футболистите, придадеш фалц на топката, тогава плачът всъщност ще работи против нея. Ще отслаби показанията ѝ. Трябва да имаш всичко това предвид, докато в подсъзнанието ти като някой стар хладилник бръмчи знанието, че клиентите ти са го извършили. Притиснали са я на земята в коридор встрани от кухнята. Музиката била толкова силна, че усещала басите с раменете и хълбоците си, притиснати в пода. Толкова силна, че хората в съседната стая не можели да чуят нейните писъци, докато и тримата негови подзащитни я изчукали. Не било негова работа да се чуди защо са го направили — моментно хрумване, твърде много алкохол, мъжете са си мъже и така нататък. Нито пък, че изглеждали фалшиви колкото си искат, когато седмица по-късно гледали разкаяно в кабинета му, а очите им били пълни единствено със страх за собственото им бъдеще. Не, неговата работа била да им помогне да спасят това бъдеще. И ако това означава да разкъса едно момиче, докато свидетелства, да го насили отново, съвестта му ще го гризе само ако ѝ позволи. А и какво от това? Той просто си вършел работата. Навсякъде можеш да си щастлив!

Гол беше установил, че всеки път, когато животът го изправяше срещу нещо трудно, тази идея му беше полезна като мачете в джунглата. В кариерата му имаше много проблеми, от които да се измъкне с нейна помощ, както и възможности, при които да си пробие път, размахвайки я. Стига, разбира се, да я владее. Дори му помогна да зарови стари вини, както онзи грозен плисък на вода под Харвардския мост, който понякога чуваше в мрака, преди да заспи.

Сега, застанал под палмите близо до височината над морето на около стотина метра от Топанга Бийч, поговорката му се въртеше из главата. Магистралата покрай брега на Тихия океан се виеше по крайбрежието далеч под него. Отвъд нея океанът лежеше светлосин под късното сутрешно слънце. Гол видя черен джип да излиза от магистралата и да поема по пътя в каньона. Мина острите обратни завои и на кръстовището зави по Овърлук Драйв, където спря до беемвето на Гол. Наоколо нямаше други коли или хора.