Патрик Лий - Бегачът

Драйдън поклати глава.

— Те тренират през цялото време за това, в случай че наистина стане така. Това ще бъде още една тренировка.

— Обаче със сигурност ще ги ядоса.

— Когато всичко свърши, ще им направя дарение.

— Да се надяваме.

На екраните пикапът отново потегли и прекоси кръстовището. Продължи да се движи още трийсетина секунди, след това намали и спря до бордюра. Намираше се на три преки от болницата и далеч от всички останали сгради, които техниците бяха предсказали. Хората му веднага взеха да ровят в писмените си бележки, докато Лаури трескаво търсеше данни в информационните бази, за да установи каква е сградата, пред която беше спрял Драйдън.

Вратите на пикапа се отвориха, Драйдън и момичето излязоха и се затичаха. Двамата спринтираха по дългата алея към главния вход на постройката. Гол се беше вторачил в монитора, който показваше най-широкоформатния кадър на мястото. Планът и външният вид подсказваха едноетажен хотел с малки стаи и дълги коридори. Сателитите успяваха грубо да очертаят телата вътре, разчитайки инфрачервените лъчи направо през покрива. Яснотата на образа беше силно редуцирана, но все още беше достатъчна, за да се установят размерите и очертанията на всяка фигура.

Изглежда всички спяха, разбираемо по това време.

Гол се приближи към най-близкия екран. Нещо в тези спящи фигури го смущаваше, но не можеше да разбере какво.

— Разбрах — обади се Лаури. — Това е интернат.

Инженерите се спогледаха. Какво място беше това, че да излъжеш сателитите?

Гол изведнъж разбра какво го беше смутило в спящите фигури. Всички бяха дребни. Всички бяха деца.

— Мамка му — изруга той.

Разбира се, всички врати щяха да бъдат заключени. Но това нямаше значение. А и целта не беше да влязат тихо. Всъщност това беше твърде далече от техните планове. Както тичаше, Драйдън се наведе и вдигна тежък декоративен камък, който лежеше отстрани до пътеката. Когато с Рейчъл стигнаха, той го запрати през прозореца до лявата врата. Празната рамка беше твърде тясна, за да мине Драйдън, но Рейчъл се справи без затруднения. Секунда по-късно тя отвори вратата отвътре.

Хукнаха по коридора, докато стигнаха до първото разклонение. Тогава Драйдън спря и се обърна към нея:

— Нали знаеш какво да правиш? — попита той.

Рейчъл кимна.

— Добре. Когато излезеш, бягай на изток. Това е посоката, в която се движехме с колата. Ще се срещнем на пет преки от тук. Но и тогава ще се движим на разстояние един от друг.

— Разбирам — отговори тя.

Той я потупа по рамото.

— Хайде сега да вдигнем малко шум.

Те се разделиха и поеха по отклоняващите се в противоположни посоки коридори. Драйдън забеляза копчето на системата за противопожарна тревога на двайсетина метра пред себе си, но преди да успее да счупи стъклото и да го натисне, воят на стодецибеловата аларма разкъса нощната тишина. Рейчъл го беше изпреварила.

Гол нямаше нужда от звук, за да разбере какво се е случило. Всички спящи фигури се събудиха едновременно и реагираха в съвършена хармония. Беше сюрреално да гледаш случващото се отгоре. След секунди се изсипаха по коридорите.

Тогава фигурата на Рейчъл изчезна сред морето от останали деца. Драйдън щеше да е по-лесно различим, защото беше по-висок от тях, но с толкова хора на едно място, коридорите се превърнаха в реки от бяло-сини топлинни точки. Дори по-лошо, фигурите на учители или каквито там други възрастни живееха непрекъснато в интерната, започнаха да излизат от различните крила на сградата, за да се опитат да овладеят хаоса. Когато тълпата се излееше на улицата, нямаше как да различат Драйдън сред тях.

Драйдън крачеше сред морето деца, които се носеха към най-близкия изход. Докато се движеше сред тях, чу слух, който се разпространяваше сред тълпите по-бързо, отколкото ги носеха краката им. Носеше се от човек на човек със скоростта на взривна вълна от мястото, където Рейчъл го беше пуснала: Не е пожар, а изтичане на газ. Затова се отдалечете колкото може повече от сградата.

Гол се беше отдръпнал от екрана и наблюдаваше как всичко се разпада пред очите му. Хората се изливаха от вратите на интерната и хукваха във всички посоки. Ако се бяха спрели на разстояние една или две преки, мирандите сигурно щяха да успеят да ги проследят като група и да забележат всяко измъкване от нея. Така щяха да успеят да забележат Рейчъл и Драйдън.

Обаче бягащите деца и учители не се спряха след пряка или две, нито дори след пет. Започнаха да се проявяват и странични ефекти: хората в другите сгради, работниците от нощната смяна или дошлите по-рано за първата, виждайки паническата евакуация, се включиха в хорския поток.