Патрик Лий - Бегачът

Нямаше какво повече да прави. Този мъж и онзи, донесъл пушката помпа, сега можеха да бъдат отпратени без повече проблеми…

Рейчъл прекъсна мисълта си по средата.

В главата на едрия мъж ставаха странни работи. Въздействието трудно се забелязваше. В началото Рейчъл го беше пропуснала, но то съществуваше. Сякаш съзнанието му имаше втора врата, от която се излизаше от него. И беше различна от онази, през която тя беше влязла. Тази втора врата беше отворена. Рейчъл нямаше истинска представа за онова, което лежеше от другата страна, но…

Вече беше попадала на нещо подобно. Само че не беше в главата на човек. Беше го почувствала… при антената. В Юта. Със Сам през онзи ден в пустинята.

Онова нещо зад вратата беше нещо подобно на тунел. Онзи в пустинята сякаш пропадаше под нея в земята. Този се изкачваше. Простираше се нагоре като връвта на хвърчило към нещо, което беше високо в небето над тъмните земеделски земи.

Рейчъл го последва, съзнанието ѝ се носеше по него като куршум в цевта. Видя мислено изображение на нещо като самолет, след това се стрелна надолу по друг тунел, който свързваше самолета с някакво далечно място — вторият тунел беше ужасно дълъг.

В пустинята също беше направила това. В края на тунела беше открила съзнанието на човек, но…

Тогава нямаше никаква представа какво означава това. Този път беше различно. Беше си върнала паметта. Знаеше кои са хората в края на тунела. Знаеше какво вършат — как заплашват хората, които контролират.

И най-важното, този път нейните номера вече ѝ бяха подръка.

Хейгър току-що се беше извърнал от прозореца, за да вземе телефона от бюрото си. Гол отдавна трябваше да се обади, когато чу някой да крещи от работната площадка.

Отново се обърна към прозореца.

Виковете идваха от една работна станция. Тя беше на контрольор на име Ленард Бел. Обаче шума вдигаше асистентката — младата жена стоеше на прага на работната станция.

Ленард Бел вече не лежеше по гръб с електроди, закрепени на главата му. Стоеше прав, с лице цялото в кръв. На тъмночервената светлина то изглеждаше черно. В първия миг Хейгър се запита откъде се е взела кръвта, но след секунда отговорът стана очевиден. Спокойно, дори методично Бел забиваше нокти в кожата на лицето си и теглеше дълбоки бразди. Хейгър видя как мускулите на ръката му се стягат от силата, която влага. Като мъж, който упражнява силен, но равномерен натиск върху дръжката на френски ключ. Разкъсваше лицето си, сякаш това бе някаква проста домакинска работа, която трябва да се свърши.

В един миг Бел забеляза асистентката, завъртя се и се хвърли към нея. Момичето се обърна и побягна с писъци.

Хейгър също хукна, отвори рязко вратата на кабинета си, прекоси стълбищната площадка и затропа по стъпалата до партера, взимайки по три наведнъж. Видя асистентката да тича горе-долу в неговата посока. Прелетя край нея и се блъсна право в Бел. Прегърна го с две ръце и го повали на бетонния под. Божичко, лицето на мъжа се беше превърнало в пихтия от разкъсана плът. Той се дърпаше и мяташе в хватката на Хейгър. При движението на главата му наоколо пръскаха капчици кръв.

— Мамка му, какво му е?

Хейгър повдигна глава. Въпроса беше задал Сет Коб, застанал на прага на своята работна станция, която беше наблизо.

Преди Хейгър да успее да отговори, Бел се отпусна в ръцете му. В същия миг сякаш осъзна повредите по лицето си и започна да усеща болката. Пое си дъх със съскане и много внимателно докосна раздраната си буза. Издаде тихо стенание, изпълнено със страх и объркване.

Коб излезе от работната си станция. Сякаш идваше, за да помогне, но изведнъж се спря и започна да се оглежда наоколо. Очите му се спряха на стоманената подпорна колона, която излизаше от пода и се издигаше към тавана дванайсет метра над главите им. Колоната беше обикновен изправен трегер, всяка от плоските му страни бе широка трийсетина сантиметра. Коб направи две дълги крачки към колоната, вкопчи се в двете ѝ страни като ученик по карате, държащ борова дъска, която възнамерява да счупи с глава.

Хейгър видя какво възнамерява да направи и макар че беше пълен абсурд, изкрещя:

— Неее!

Коб се изви назад, докъдето можа, после засили торса си напред като освободено махало. Не пое удара с челото си, а с лицето. Носът, брадичката и скулите му се блъснаха в стоманата с противен пукот. На Хейгър му прозвуча, сякаш порцеланови чаши за кафе са попаднали под гумите на камион.

Хватката на Коб за стоманата не отслабна. Изви се назад, от устата и носа му течеше кръв на струйки, запази равновесие и блъсна отново, този път още по-силно, лицето си в трегера. Хейгър видя как един зъб падна в краката на Коб и се търкулна, секунда по-късно мъжът изгуби съзнание и рухна на мястото, където стоеше.