Патрик Лий: Бегачът

— Помниш ли ченгето, което щеше да те закопчае за пиянство на публично място — попита Драйдън — и те пусна, защото ѝ изпя "Не е ли хубава" на Стиви Уондър?

— Разбира се.

— Помниш ли точното място, където се случи?

— Да.

— Ще се срещнем там в сряда в два следобед. Доведи Марш.

— Това ли е цялото съобщение? — попита Харис.

— Златна вейка — отговори Драйдън.

Прекъсна разговора и изхвърли телефона в кофата за боклук. Холи също заряза своя. Бяха с вграден джипиес и можеха да бъдат проследени от телефонния оператор.

Беше напълно възможно и фордът да е оборудван с някакво устройство, лесно за проследяване. Оставиха го на паркинг в Топека и платиха в брой три автобусни билета.

Мястото на срещата беше кафене на брега в Галвестън, Тексас. Денят беше горещ и Мексиканският залив лежеше яркосин под чистото небе.

Петимата се настаниха на маса във вътрешния двор, далеч от останалите. Рейчъл изглеждаше плаха в присъствието на Харис и Марш. Седеше между Драйдън и Холи, като се притискаше ту в нея, ту в него.

В главата на Драйдън се въртеше една идея. Като бродница, която чука на вратата да влезе, откакто бяха оставили Канзас зад тях. Беше сигурен, че Рейчъл я е доловила, макар че се бе постарал доста да я държи на прага. Но не можеше да я крие завинаги. През следващите няколко минути вратите пред нея щяха широко да се отворят.

— Преди няколко вечери "Уестърн Дайнамикс" понесе тежък удар върху програмата си. Може би вече знаете за това.

— Не е голяма загуба за света — подхвърли Драйдън.

— Антените са затворени за неопределено време — продължи Марш. — Не знаем положението на агентите на компанията, включително групата със следващия ген — децата, на които лекарството е дадено, докато са били зародиши. Вероятно всички са изолирани някъде. Хората, които носят отговорността, не искат да включат никого към антените, докато Рейчъл продължава да съществува като заплаха. — Марш погледна към момичето, после продължи. — Трябва и тримата да разберете, че за тези хора това е само временен неуспех, а не краят на пътя. Дори това да беше така за тази фирма, щеше да се появи друга, която да поеме топката. Технологията, за която става дума тук, е като безпилотните самолети. Никога няма да се върне обратно в кутията на Пандора. Могъщите интереси, които искат да я видят развита, накрая винаги получават онова, което искат. Затова тези хора винаги ще искат Рейчъл да бъде извадена от уравнението. Сделката, която Гол се престори, че сключва с вас: да позволи генетичните промени у момичето да бъдат обърнати, вероятно щеше да бъде невъзможна за осъществяване дори ако я беше изпълнил. Не че лечението нямаше да даде резултат, а защото някой щеше да я убие, преди то да завърши.

— Ще трябва да се крие до края на живота си. Няма безопасно място за нея. Дори страни, които не екстрадират, няма да са достатъчно сигурни — вметна Харис.

Драйдън дори не си направи труда да отговори. Всичко това беше очевидно.

— Като начало — обади се Марш, — вероятно отново ще започнат издирването на човека с мръсната бомба, който по случайност прилича на теб, Драйдън.

— Как е възможно това? — избухна Холи. — Излязоха по телевизията и казаха, че заподозреният е мъртъв.

Марш сви рамене.

— Ще обявят, че са сбъркали. Не е трудно да убедиш хората, че правителството е прецакало работата. И това е само един от начините да те преследват. С времето ще измислят причина да покажат и твоето лице по новините, госпожице Феръл. Това, което искам да кажа, е, че вие тримата трябва да се покриете много дълбоко, ако искате да оцелеете. Ако си мислите за някое селце в Кот д'Ивоар, където да помагате да копаят кладенци и да преподавате английски, забравете. Трябва да изберете такова място, където не се получават западни вестници. Някъде, където няма представители на Корпуса на мира. Където не идват туристи. Вие тримата трябва да направите нещо повече освен това да изчезнете от полезрението. Трябва да изчезнете от лицето на земята. Честно казано, не съм сигурен дали това е възможно.

Драйдън имаше чувството, че чува как пантите в съзнанието му скърцат, докато онази мисъл се промъква.

Рейчъл го хвана за ръката и поклати глава. Знаеше. Разбира се, че знаеше.

— Прав си — обърна се Драйдън към Марш. — Но няма да изчезнем и тримата, а само двама.

Видя с периферното си зрение Холи да се обръща към него.

— Какви ги говориш?

Драйдън не отмести очи от Марш.