Патрик Лий - Бегачът

Колко му оставаха? Две минути? Или една?

Колкото и да бяха, щяха да му стигнат. Беше репетирал презентацията със секундомер. Трябваха му трийсет и пет секунди, за да има време да изреди всички имена и места и да ги повтори, така че хората да ги запомнят, Успя да го направи два пъти, докато полицейската охрана на Капитолия нахлуе в залата.

Къщата на Сам Драйдън в Ел Сендеро беше стояла празна в продължение на повече от седем седмици. Тревата по моравата беше избуяла извън контрол. Зад отвора за пощата в коридора се бе натрупала купчина реклами, сметки и предложения за кредитни карти. Съседите бяха чукали по вратите и опитвали да надникнат през прозорците, но всички щори бяха плътно спуснати. В продължение на седем седмици не се бяха появили никакви роднини, за да проверят какво става. Нито някакви приятели.

През нощта, когато се върна, беше паднала лека мъгла. Слезе от таксито без грам багаж и закрачи по бетонната алея към входната си врата. Ключът беше зад змията от кедрово дърво до лампата, където го беше оставил.

Щом влезе, миризмата го блъсна. Облак мухи се виеше над кошчето за боклук, а водата в сифона на мивката се бе изпарила и от него се носеше миризма на канал.

Драйдън извади плика с отпадъците и го изнесе, после пусна чешмите да текат и отвори всички прозорци на жилището. Влажният нощен въздух нахлу вътре и донесе със себе си уханието на вечнозелени дървета и морска сол.

В голямата баня се съблече и започна да се изучава в огледалото. Беше отслабнал четири или пет килограма, а по кожата му личаха бледи червени следи там, където бяха притискали електродите на електрошока. Вторачи се в брадата, която си беше пуснал — рошава и неподдържана под скулите. После отвори чекмеджето на тоалетката, където държеше бръсначите си и пяната за бръснене.

Час по-късно, изкъпан и преоблечен в чисти дрехи, започна да обикаля стаите в дома си. Миризмата на гнило се беше разнесла, но той остави прозорците отворени. Опита се да си спомни кога за последен път беше отварял някой от тях, но не можа. А колко пъти изобщо не си беше правил труда да вдига щорите?

Когато най-накрая отново затвори всички прозорци, тишината в къщата го изненада. Винаги ли е било така? Такава мъртвешка тишина, че всяко металическо прищракване на вентилационната система се чуваше ясно.

Отиде в спалнята и се просна върху завивките. Макар да бе изтощен, мина сякаш цяла вечност, преди да успее да заспи.

Стоеше на мокрия пясък на плажа и наблюдаваше залеза. Денят беше мъглив и слънцето беше кървавочервено в мига, когато докосна хоризонта.

Зад него беше дъсчената пътека, а долу на брега горяха лагерни огньове. На стотина метра нагоре по плажа лаеше куче. Малки деца си подхвърляха фризби.

— Здрасти.

Женски глас. Драйдън се обърна. Стоеше там, на шест метра от него до огъня, който беше запалил преди няколко минути.

Казваше се Райли. Работеше в художествена галерия. Беше я срещнал няколко дни след като се беше прибрал вкъщи и си бе обръснал брадата.

Той прекоси пясъка до нея и тя потъна в обятията му. Стояха прегърнати дълго време, заслушани в пукота на дървото в огъня, смеха на децата и лая на кучето в далечината. Не беше сигурен как ще се развият нещата с нея, но му харесваше да са заедно. Тя, изглежда, също обичаше да е с него. Засега това беше напълно достатъчно.

Седнаха на одеялото и наблюдаваха как сумракът отстъпва място на нощта. Когато се показаха първите звезди, съседите на Драйдън през две къщи от неговата, дойдоха с деветгодишното си момченце. Драйдън им махна и те се присъединиха към него и Райли. Петимата седяха и си приказваха, докато нощта ставаше все по-тъмна и извън кръга на огъня захладня.

Беше четири без петнайсет сутринта. Драйдън лежеше буден, а Райли дишаше спокойно до него. Той внимателно махна ръката ѝ от гърдите си, измъкна се леко изпод завивките и стана.

В килера до кухнята намери бележник. Седна на бюрото, отвори чекмеджето и затърси с поглед нещо за писане, но единственото, което откри, беше един маркер. Свали капачката и започна да драска тромаво с него. Думите заблестяха черни от мастилото.

"Здрасти, Сам. Нищо не казвай на глас, защото през по-голямата част от времето към прозорците ти са насочени лазерни микрофони. Вътре в къщата няма нищо скрито. Нито бръмбари, нито камери."

Когато завърши с писането, пулсът му беше започнал да блъска в ушите.

Не би трябвало да си близо до мен. Трябваше да си на другия край на света , помисли си той.