Андрей Велков - Български психар

На вратата се звъни и аз се чудя кой пък се е сетил за мен. Охраните са на долния етаж при асансьорите и аз съм сам в огромния апартамент от доста време. Всъщност е към година, но на мен ми изглежда като няколко века. Отивам до вратата и по път вземам кукрито, с което отрязах главата на Снежка. Кръвта по брадвоподобното острие се е съсирила и вече се кафенее. Отварям и се отпускам. На вратата стои Минчо Химика и

гледа в изтривалката, която е виждала и по-добри времена.

- Минчо, за какво си дошъл? - казвам и затъквам кукрито в колана си, защото мразя да са ми заети ръцете.

Минчо се изчервява и започва да пристъпва нервно от крак на крак.

- Еми, Пешо, аз знам, че си сам, и дойдох да те видя, пък и да се сбогуваме, защото заминаваме за Бразилия.

- Ааааа, добре, ясно - не разбирам този порив на гърчавия химик да иска да се вижда с мен, при положение че не сме си говорили от поне две години, но пък малко компания за уискито няма да ми се отрази зле. - Аре влизай да пием по напитка...

Минчо влиза и аз се сещам за главата на Снежа и за трупа й, който лежи в леглото ми.

- Чакай само малко да изчистя, че е кочина. Изчакай ме за една секунда тук.

Минчо ме изчаква и аз изприпквам до кухнята, вземам първата попаднала ми покривка, отивам на балкона и я мятам върху главата, която все едно наблюдава с интерес кулата Нархост, която някои наричат още Копитото. Е, сега за известно време нищо няма да наблюдава. Отивам до Минчо и го прекарвам не през спалнята ми, където е трупът, а през врата на хола към терасата.

- Какво искаш, Минчовски? Имам тука уиски подръка, ама вътре се намира всичко.

- Аааа, уиски ми е идеално, аз нали знаеш, че не съм много по пиенето.

- Знам бе, знам. Все пак си направил една планина амфети. - Ти определено си си по наркотиците, си мисля аз, докато му сипвам.

- Казвай какво става с теб иначе? - питам аз и му подавам чашата. - Сядай.

Минчо сяда, аз сядам също и между нас остава масичката с покритата глава. Идилия! Чукваме се и понеже Минчо не ми отговаря на въпроса, само си седим и си мълчим. Аз пуша пурата и правя кръгчета към изгряващата луна. Това мълчание продължава към десетина минути, когато Химика най-накрая проговаря:

- Аз идвам не само да ти кажа довиждане, а и да ти благодаря за всичко, което направи за мен през тези години. Имам неща, които не съм си мечтал, че ще имам, имам красива жена и две читави деца. Имам пари в банка, с които мога да живея, без да работя, до края на дните си.

Все едно съм му ги подарил тези пари. Пичът е в основата на канал, превъртял тонове амфетамини, и каквото и да съм му дал, той многократно ми го е върнал. Не му отговарям, а само му подавам чашата си, за да се чукнем. Казваме си наздраве и пак млъкваме. След още петнайсетина минути Минчо става и казва смутено:

- Еми аз да тръгвам. Утре трябва да ставам рано...

Ставам и го изпращам до вратата. Ръкуваме се в коридора и той ме прегръща. Аз не мога и не искам да си вдигна ръцете, за да го прегърна. Не мога вече такива неща. Той тръгва към асансьора и натиска копчето. Аз седя на вратата и съм захапал пурата.

- Какво ще правиш в Бразилия, Минчо? - питам го и в този момент асансьорът пристига.

- Винаги съм си мечтал да си имам магазин за животинки, за домашни любимци. Купих си такъв в Баия. Ще продавам папагали.

- Чувал съм, че там имат много - опитвам се да се усмихна, но не мога.

- Да, има много. - Вратите на асансьора се отварят и Минчо влиза вътре. - Чао, шефе. Очите на сантименталното копеле са се насълзили.

- Сбогом, Минчо - пак се опитвам да се усмихна, но пак не ми се получава.

Вратите се затварят и Минчо започва своето пътешествие към Бразилия. Представям си го заобиколен от десетки папагали, които са много шарени, пищят и свирукат силно, и този път успявам да се усмихна. После се връщам на балкона и махам покривката от главата на Снежа, за да може да вижда. Изпивам бутилката, изпушвам към цяла кутия цигари и после си лягам до обезглавения труп. Леглото е широко все пак, а аз отдавна нямам обоняние от пушене и шмъркане, за да ме притеснява миризмата на кръв.

На следващата сутрин се събуждам леко изкривен, но имам доста задачки. В стаята ми има много превъзбудени мухи, в тяхното присъствие виждам желязна логика, изхождайки от ситуацията с трупа, и съответно се местя в кухнята, за да не им преча. Правя си кафе, паля цигара и отивам да свещенодействам с чашата и димящия фас в кенефа. Там изчитам доста интересна статия от списание „Обекти“ за Г ригорий Пърлман - шантав и велик руски математик гений. После си включвам телефона и започвам да получавам яко емемеси. Количеството им е над седемдесет и без да ги отварям, знам какво е съдържанието им - на всички има снимки на хора, които са умъртвени по различен начин. Особеност на тези емемеси е не само фактът, че представляват снимки на мъртви хора, а че всеки един от тях е мъртъв, защото аз съм заповядал така.