Андрей Велков - Български психар

С две думи, вече съм станал част от проблема, а не част от решението, факт, който, когато рядко имам моменти на нормално мислене, ме кара да крещя и вия с часове.

Случиха се едни неща наскоро, които малко ме фокусираха, и реших да направя тази програма, която тече сега.

Допивам си кафето, обличам се, вземам едно малко сакче и го пълня с кутийки бира от хладилника. Поглеждам си часовника и се забързвам, защото гоня график. Излизам пред блока и кимам на охраните. Сутрините още са студени. Един служебен автомобил на „Звеното“ спира пред входа и шоферчето ми отваря вратата.

- Добро утро, г-н Иванов - поздравява стегнато.

- Добро да е, младеж.

Ниските ешелони не са информирани, че с организацията ми е свършено, и ще получават заплата още един месец. После са свободни да правят с живота си каквото искат. Легалните бизнеси са в ръцете на Балабанов и той се оправя, Тонката каза, че си има достатъчно пари, което е факт, и не му се занимава. Той може да живее като цар в Тайланд с към двестате милиона, които притежава. Аз съм напълно извън играта. Оставил съм кинти само за хлапето, има няколко мои сметки на разположение на Балабанов и Пирдопски, а всичко друго съм раздал за благотворителност. Следващите години няма да има гладни сирачета, хора, които просят за операции и органи. Направил съм няколко фондации и всички скоро ще зажужат. Около един милиард лева могат да направят чудеса, а съм уверен, че с тези пари няма да се злоупотребява, защото Агента ще дебне, Балабанов - също и ако някой сгафи, ще яде бой, яко бой. Всичко съм направил, без да се афишира, че съм аз, защото не искам хората да се чувстват неудобно, ако разберат от кого са парите. Уви, моята анонимност като глава на „Звеното“ остана в миналото и хората ме мислят за чудовище. Не са далеч от истината.

Докато ми се въртят такива весели мисли, колата паркира пред басейна „Мария Луиза“, който някога, когато бяхме деца, се казваше „Република“. Слизам и тръгвам към паметника и знам, че съм пристигнал навреме. Имам да свърша една работа собственоръчно. След минута почти съм стигнал и към мен се затичва една позната немска овчарка. Вече не тича както преди, защото е поостаряла, но пак е адски красиво животно. Погалвам кучето и вземам една пръчка от земята, която силно хвърлям надалеч.

Кучето излайва радостно и се затичва след нея. През това време аз тихо стигам до пейката, на която седи Никита всяка сутрин по това време. Той се е зачел във вестника си и не ме чува, аз съответно го хващам с две ръце за главата и му чупя врата. Това си е моя работа и затова я върша сам. Сядам до тялото на стария човек, който изглежда все едно е заспал, и си паля цигара. Още е рано и поляната пред паметника блести от росата.

Облягам се на пейката и пуша, гледайки към Мордор над дърветата. Кучето идва с пръчката, веднага усеща какво се е случило и тъжно изскимтява. Ляга в краката на господаря си, а аз ставам и тръгвам към колата. Хвърлям фаса си в едно кошче. Може да съм станал чудовище, но винаги си хвърлям фасовете в кошчетата, което е хубаво. Стигам до колата и казвам на пича:

- Карай към гробищата. Знаеш къде.

После набирам телефона на Тонката в Тайланд. Включва се гласова поща. Представям си го как седи пред статуя на Буда в някой златен храм и медитира. Усмихвам се при мисълта.

- Антон. Оставете ми съобщение - лаконично казва записаният глас на Тонката.

- Нищо, Тонка. Само исках да те чуя. - Замислям се за момент и добавям, преди да затворя: - Сбогом, брат.

След двайсетина минути пристигам до двойния гроб, където се намират паметниците на Иво и Мишо. Единият е кремиран, а другият е погребан. Оставих семействата им да решават. Вадя бирите от сака, от който вадя и един тънък таблет - последна дума на техниката. Пускам на него „Облаци“ на „Хиподил“, отварям трите бири, паля три цигари и сядам на земята между двата паметника. Отпивам и се замислям как слушахме тази песен преди сто години на един раздрънкан касетофон. Почти успявам да си спомня как беше тогава, но само почти. Тъпото на възрастта е, че колкото повече ставаш на години, толкова повече всичко избледнява - цветове, емоции, вкусове, миризми, спомени, усещания. Сигурно накрая е ужасно сиво, но това нито един от нас тримата няма да разбере.

Изчаквам песента да свърши и пускам един друг файл, който прехвърлих от телефона си в паметта на таблета. Слагам таблета така, че да виждаме и тримата, и паля един коз. Въпреки че не ги виждам, усещам духовете на побратимите ми до себе си. Файлът е клип, който е към две минути и показва как двама маскирани мои хора разфасоват с кукритата един доста едър мъж с гадно излъчване и много татуировки. Навсякъде плиска кръв и с методични движения моите момчета го разчленяват. Учудващо е, че дори след като е останала без два крака, свинята продължава да е жива. Накрая му отрязват главата и я слагат пред камерата, за да я виждам по-добре, както съм им поръчал.