Андрей Велков - Български психар

Това е боклукът, заради когото Иво, Михаил, Долф и Слай са мъртви. Шибаните украинци изскочиха от нищото и ни нападнаха брутално, като ни превъзхождаха по численост и огнева мощ. Кольо Агента каза, че са някакви специални главорези, които много потайно навлезли на пазара и чрез моята смърт искали да направят изявление, че те са новите момчета на площадката. Един вид „Вижте ни, убихме най-големия бос в страната ви, не се закачайте с нас“. Ние бяхме две коли хора и се връщахме от сватбата на един наш човек. Бяхме както се казва „добре почерпени“. Гадовете ни налазиха на Осгилиатско шосе и ни направиха класическа постановка. Ние бяхме пияни и имахме само патлаци, все пак от сватба идвахме. Ония имаха картечници и автомати. Бяха преградили пътя с някакъв багер и когато спряхме, ни запукаха свирепо. Първо фира дадоха шофьорчетата ни. Ние тръгнахме да отстъпваме към гората, но боклуците бяха повече от трийсет души и ни бяха заградили отвсякъде. После падна Долф, когото буквално прерязаха надве с картечница. После Мишката добара автомата на един и това ни осигури малко време. Слай остана да ни прикрива и успя да убие няколко души, преди да го прострелят. Последно го видях как държи кукрито си и се смее, целият облян в кръв, и върви към копелетата. Аз застрелях трима-четирима с патлака, но после ме раниха в корема и в рамото. Ивака ме пое, а Мишо остана да ни покрива. Чух как щракна затворът на калашника, когато му свърши пълнителят, и го чух как ни казва, и той смеейки се:

- Аре, пичове, ще ви чакам оттатък.

После видях как му пръснаха тиквата. Ивака полудя, остави ме на земята и се затича обратно, крещейки. Последва мощен взрив и Иво по някакъв негов си начин успя да отнесе половината гора, останалите маймуни, които се бяха струпали около тялото на Мишо, и себе си. От експлозията аз припаднах. Събудих се в една локва кръв, оказа се, че са ме простреляли още един път, но успях да долазя до пътя. След това се събудих в болница и някакъв глупак ми обясняваше какъв късметлия съм бил и как едвам съм прескочил трапа. Да ти еба майката, глупак, по-добре да не ме бяхте спасявали. Всичко човешко у мен, което ми беше останало, си замина в онази гора до шосето. Това беше преди година. После положението стана много зле и аз направих много неща, за които не искам да говоря или да си спомням.

Разфасованият боклук, както вече се сещате, е баш шефът на украинците и това е моментът на възмездието, който искам да споделя с моите мъртви другари, не че това ще ги върне или ще разсее мрака в мен. Допушвам си коза и се облягам на паметника на Мишката. Придърпвам таблета и пускам „Рок дъ Касба“ на Клаш. Това е любимата песен на Мишо и аз изсипвам неговата бира върху рохкавата пръст на гроба му. После повтарям съшия ритуал с Иво, но пускам неговата любима „Инфинит дриймс“ на Мейдън. Паля цигара и лягам по гръб между гробовете. Над мен, през клоните на дърветата, се вижда как се гонят облаците. Когато си изпушвам цигарата, ставам, изтупвам се, заглеждам се в двата гроба и оставам така, без дори да мисля, някъде пет минути. Една минаваща катерица ме изкарва от този почти дзен момент, аз се обръщам и тръгвам към колата.

- Карай към „Шишман“. Ще ме оставиш на ъгъла с „Аксаков“

- Слушам, шефе.

След малко пристигаме и аз освобождавам момчето. То си мисли, че е за деня, но всъшцост е завинаги. Тръгвам по „Шишман“ и се усещам, че съм взел механично сака с таблета и смачканите кутийки бира. Точно минавам покрай един просяк пияница и му го хвърлям. Той бързо го отваря и чувам зад себе си: - И к’во ще го правя този половин лаптоп бе, боклук нещастен?

Става ми смешно, но не се обръщам. Стигам до „Билката“ и влизам. Сядам на бара и паля цигара. Барманът ми дава бира, аз си поръчвам и едно голямо „Four roses“. Имам среща след малко, остава около половин час до нея. Изпивам си бърбъна почти на екс, но не съм нервен. По-скоро ми е едно спокойно и небрежно. Това май е тоталният непукизъм, който цял живот преследвам. Определено не си струва цената, да знаете.

Изпушвам си цигарата и веднага паля нова. Бъркам в джоба си и вадя едно намачкано писмо, което получих преди няколко дни.

Софиянче, тука е мноо убаво, ако и да е малко студено. Я живеем баш у пущинака у една хижа и съм йекстра. Демек не ме мисли мене. Аз тебе те мислим. Тука има яко дивеч и тепам яко животиняк. Има едни тарикатски елени, елкове им викат местните шебеци. И мечки има, ама с тех се разбирам. Те това е от мен. Седим си вечер на огъна и си спомням. Славни времена беха. Аре остани си със здраве. Твой Здравко