Андрей Велков - Български психар

След като всичко приключва, отивам на вечеря с Арни, Долф и Слай. Вечеряме в едно заведение със страшна гледка към нощен Мордор и изкарваме няколко доста приятни часа. Братята, колкото и да са простовати, са забавни и точни хора, а и сме минали през много битки заедно. Може да се каже, че те играят важна и основна роля в „Звеното“ и са си извоювали едно по-специално отношение. На срещата присъстват и капитаните ми, които са останали в организацията - Спас, Варела, Павел и Драго. И те са почти от началото с мен и управляват значителни сектори от явните и скритите дейности на нашата организация. Хапваме, пийваме - тези две неща, и аз се качвам в една служебна кола, която ме връща обратно в кемпа. Не познавам шофьора и охраната, но и не се запознавам, защото съм уморен от цял ден път и срещи, и заспивам, преди да излезем от Мордор през Г орублянската порта. Събуждам се чак в Бургас и виждам, че съм получил есемес от Мишо, че ме чакат в „Старци разбойници“ във Варвара, защото това била, цитирам: „nai-hubavata kruchma na sveta, kopele, chakame te da izpiem vsichkata mastika“. Яснооооо. Пак сме на пачанга.

- Карай към Варвара, пич - казвам и пичът подкарва към Варвара. Звъня на Мишо.

- Копеле, нали взехте тайландките?

- Много ясно, че сме ги взели бе, копеле. Аре идваш ли, къде си?

- Тъкмо излизам от Бургас.

- Супер, значи, до час си тук, аре, че тука си говориме нещо важно с хората. - И затваря.

Кръчмата във Варвара наистина е невероятно яка и аз се кефя, че са решили да трещят днес там, защото мястото определено си струва. Може би е една от най-добрите кръчми по цялото ни Черноморие. Паля цигара и се зазяпвам през прозореца на колата. Хубава и светла нощ е, морето се вижда ясно, все едно е почти ден. Няма много трафик и с тази скорост, с която се движим, усещам, че много скоро ще пия узо в компанията на пичовете. В този момент джиесемът ми звъни. Това леко ме учудва, защото хората много добре знаят, че не обичам да говоря по телефона, особено по това време от денонощието, особено лятото. Явно е нещо наистина спешно. Поглеждам дисплея - Кольо Агента е.

- Кажете, г-н Щирлиц - слагам нова цигара в устата си, но не бързам да я паля, - каква е причната за вашето обаждане в тази прекрасна лятна вечер?

- Зарежи хумора, Петре. - Агента звучи гробовно сериозен. - Рязко го зарежи, защото имаш големи ядове.

- Слушам те.

- Преди малко беше атакуван. Нападнаха братята. Долф е добре, Силвестър и Арнолд са простреляни и са в болница. Яки момчета са и докторите казват, че ще прескочат трапа, въпреки че са ги понадупчили здраво. Пет охрани обаче са мъртви, страшна пукотовица е било.

- Кой? - Веселото ми настроение се е изпарило мигновено.

- Шпиндела се оказва само параван, има някой зад него. Схемата явно е много по-голяма. Номерът е, че след като твоите хора са го свитнали, все едно си ритнал гнездо на оси. Получавам доклади за нетипично раздвижване в контингента, появиха се някакви неизвестни за мен бригади, започва да ври и кипи навсякъде. Тези, които удариха братята, бяха страшни про-та, много над средното ниво. Ако не беше вашата военна подготовка, не се знае кой кого щеше да отнесе. Явно ти не си единственият в милата ни родина, който предпочита да ръководи от сенките.

- Явно е така, Николай. - Паля цигарата, тупвам шофьора по рамото и му казвам да спре. Слизам от колата и сядам на един камък до пътя. Луната е леко покрита с облаци и всичко е призрачно красиво, но цялата романтика ми бяга на майната си покрай този разговор. Махвам на охраната. - Пич, звъниш в къмпинга и им казваш да се вдигат оттам веднага.

- Петре, смятам, че трябва да реагираш мигновено - продължава Агента.

- Кога съм реагирал другояче, Кольо? Не знаем какво се случва, но както винаги трябва да се подготвим за най-лошия сценарий. Аз сега задействам моите хора, от теб само искам да впрегнеш всички ресурси и да разбереш кой седи зад тази атака и с каква сила разполага. Искам отговори максимално бързо.

- Веднага започвам да действам. Пази се - щом аз не съм усетил какво се случва, значи, става дума за нещо много сериозно.

Уточняваме още няколко детайла по телефона и аз затварям, защото трябва да звънна на братоците във Варвара. Звъня на Мишо, той вдига след цяла вечност и почти крещи, явно е сериозно на черешата:

- Аре бе, копеле, аре бе, докога ще те чакаме бе, тука е страшно, аре идвай...

- Млъквай, Мишо. - Той усеща, че съм сериозен, и спира да говори. - Вдигате се веднага оттам и се срещаме на мястото, където сме се разбрали да се събираме, когато дойде жегата.