Андрей Велков - Български психар

Следващата фаза е финансирането, което не представлява особен проблем за мен.

Единият ми вариант е да ползвам „нашите“ банки на Никита, а другият е да финансирам строителството с продажби „на зелено“ през сайта и офисите ми в чужбина (после вече започнаха да пазаруват на място, но това беше чак на финала).

Иначе пазя принципа да се бачка денонощно на три смени и комплексите ми никнат като гъбки. Малко са ми кът работниците и затова съм си внесъл китайци и виетнамци. Излизат ми много евтино, а през това време моите български бригади си бачкат в Германия и ми носят доста солидни суми. „Дръпнатите“ работят като роботчета и много ми харесва как техните съвременни соц диктатори са ги дресирали.

Един квадратен метър ми излиза грубо към двеста и двайсет-двеста и трийсет евро, аз продавам най-евтино за хиляда и двеста, а стигам и до хиляда и осемстотин-две хиляди. Правите си сметката, че за няколко години непрекъснато строителство с този марж и този непрестанен интерес към България като следваща гореща точка за инвестиции в недвижими имоти аз натрупах огромен капитал. Като казвам „огромен“, имам предвид наистина адски много кинти.

Най-любима случка от това време ми е историята с проекта „Дзен Гардънс“, който доста нашумя в медиите, и то не без основание. Причина за скандала стана фактът, че когато гордите собственици, които си бяха купили апартаменти „на зелено“, виждайки невероятно въздействащия филм, представящ проекта в сайт, идентичен на моя, се озоваха на мястото, където се предполагаше да се намира огромният им комплекс, там завариха само една гола поляна с маргаритки и една крава, която всеотдайно ги пасеше. „Инвеститорите“ съответно, в синхрон с името на проекта, получиха просветление, а когато след дълго разследване най-накрая успяха да се докопат до собственика на проекта, бяха очаровани да разберат, че името му е Асан Мюмюнов и освен фирмата „Дзен Г ардънс Пропъртийс“ е и горд собственик на една коза, едно магаре, една каруца и един акордеон и съответно малко трудно ще успеят да си вземат обратно парите.

От проектите „Дзен Г ардънс“, „Сатори плаза“ и „Инлайтмънт голф енд спа Перник“ в касите на „Звеното“ влязоха над двайсет милиона паунда, а с Мишо и Иво си имахме любима игра да ходим и да се крием в храстите с бинокли, за да наблюдаваме израженията на хитрите „инвеститори“, когато за първи път виждаха „имотите“ си.

Унесен в тези сладки спомени, си допушвам коза и оставям фасчето в пепелника. Бъркам в хладилника, който се намира под скования бар под навеса на кемпа ни. Вадя една замръзнала бутилка узо, сипвам си около сто грама в чашата, мятам две кубчета лед и доливам малко сода. Напитката придобива оня специфичен бял цвят и аз отпивам. Не успявам да изпия цялата чаша, защото излиза супер вятър и аз се качвам на сърфа и започвам да шпоря из залива някъде около два часа. Чувствам се уникално добре в този момент и грам не ми пука дали имам няколкостотин милиона евро, или нямам пукната стотинка. Точно сега са важни само вятърът, слънцето, водата и движението. Когато излизам на брега, преценявам, че всъщност да имаш няколкостотин милиона, си е по-добре определено. Както казва великият ни народ „По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен“.

Като пристигам под навеса, заварвам леко разместване в картинката. Иво се е събудил и седи на бара, а Мишката е заспал на големия матрак. В сладките му сънища компания му правят и трите тайландски девойки. Явно са се поуморили нещо. Прибирам сърфа в едно малко тръстиково навесче до караваната ми и отивам при Ивака. Той е пиян като прасе, осъзнавам аз, сядайки до него. Гледа с разкривен поглед и широка усмивка морето. Какъв симпатяга само.

- Как си, Иваки? Добре ли ти е?

Той ме поглежда и се усмихва още по-широко, колкото и това да ми се струва невъзможно малко преди това. Опитва се да ме фокусира и почти успява, защото е стабиляга.

Прегръща ме през рамото и ми извиква в ухото:

- Кеф, кеф, кеф, кеф, копелеееееее. - После рязко отлепя, затичва се към морето и скача в прибоя.

От колонките звучи Финли Куей и аз се пресягам към кутията с коз под бара и си вадя още едно слимче, което ми стига точно за три дръпки. Толкова и ми трябват. Точно паля и започва Боб Марли, което е много тематично за този момент. Мишо се сепва (само той може да се стресне от Боб Марли на този свят), оглежда се като сурикат, фиксира празната си кана за мохито, хвърля един поглед на мадамите, изпоприпадали около него и после с отчаян плонж се мята до бара, където си вади една бира, от която започва да лочи като невидял. Явно е доста жаден. Изпива я на екс, взема си и друга и сяда до мен на бара. Тайландките се събуждат, едната отива във водата, където Иво нещо бедства в прибоя, а другите две започват да танцуват пред нас. Аз придърпвам лаптопа и си проверявам пощата. Балабанов, нашето бизнес острие, ми е писал, че са ни одобрили всички проекти по предприсъединителната земеделска програма на ЕС „Сапард“ и по „ФАР“, което означава, че скоро още една камара пари ще се стекат в сметките ни.