Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

И докато в ушите му звучи песента „Уважавай себе си“, той влиза в „Синия чадър на Деби“ да провери за съобщение от дебелия ДВО.

Повече не може да отлага. Прокрадва се на горния етаж. Вече се здрачава. Миризмата на изгоряло месо почти не се усеща, но вонята на повръщано е нетърпима. Брейди отива в дневната. Масичката е преобърната, майка му лежи на пода до нея. Изцъклените ѝ очи са вперени в тавана. Устните ѝ са разтегнати в страховита гримаса, напомняща усмивка. Вкочанените ѝ пръсти са свити в юмруци. Мъртва е.

Той си мисли: „Защо ти трябваше да ходиш в гаража, когато огладня? О, мамо, мамичко, кой дявол те изпрати там? — Хрумва му идиотската сентенция: — Ако нещо може да се изпорти, то задължително ще се изпорти.“ Повтаря си го, взира се в гадорията на пода и се пита дали имат препарат за почистване на килими.

Ходжис е виновен. За всичко!

Ще му го върне тъпкано, и то съвсем скоро. Сега обаче има по-спешна работа, която трябва да обмисли. Машинално сяда на стола, на който се настанява, когато гледа телевизия заедно с мама. Хрумва му, че тя никога повече няма да гледа „Сървайвър“ или друго риалити. Тъжно е… но и забавно. Представя си как Джеф Пробст 68 68 Джефри Пробст — американски телевизионен водещ и изпълнителен продуцент, получил награда „Еми“ за шоуто „Сървайвър“. — Б. пр. изпраща на погребението ѝ цветя с картичка, на която пише: „От всички твои ОЦЕЛЕЛИ приятели“, и се засмива.

Какво да прави с трупа на маминка? Съседите няма да забележат отсъствието ѝ, защото тя не общуваше с тях. Наричаше ги надути въздухари. Нямаше приятели, дори не се сближи с другите пияници в кръчмите, защото пиеше сама вкъщи. Веднъж в пристъп на самокритичност (в какъвто изпадаше много рядко), каза, че не ходи по барове, защото са пълни с алкохолици като нея.

— Затова не се спря, след като опита тази гадост, нали? — пита той мъртвата. — Защото си била фиркана до козирката.

Колко жалко, че нямат фризер, за да я натъпче вътре. Виждал е нещо подобно в един филм. Не смее да я пренесе в гаража — има опасност да я види някой. Може да я увие в килим и да я завлече в мазето — като нищо ще се побере под стълбището, но той няма да е в състояние да работи, като знае, че мъртвата е там? Като знае, че макар и скрити под килима, изцъклените ѝ очи блестят в мрака.

Освен това мазето е неговото място. Неговият команден център.

Накрая си дава сметка, че има само един начин. Хваща я под мишниците и я повлича към стълбите. Панталонът на пижамата ѝ се свлича и се вижда онова, което тя нарича („ Наричаше “ — напомня си Брейди) своята „писана“. Веднъж, когато бяха в леглото и мама го облекчаваше заради силното му главоболие, той се опита да докосне писаната ѝ, но тя го перна през ръката. Силно.

— Да не си посмял ! — сопна се. — Оттам си излязъл.

Повлича я нагоре по стълбището, стъпало по стъпало. Мокрият панталон на пижамата ѝ се свлича чак до глезените. Той си спомня как тя маршируваше на място в предсмъртните си часове. Беше ужасно. Но и комично като представата му как Джеф Пробст изпраща цветя за погребението ѝ. Само че не беше шега, която можеш да споделиш с другиго. За да я схванеш, трябва да си вътре в нещата.

Пъхти по коридора, тегли мъртвата и най-сетне я завлича в спалнята ѝ. Изправя се и лицето му се сгърчва от болка. Боже, как го боли кръстът! Маминка е адски тежка. Сякаш смъртта я е натъпкала с някаква загадъчна, допълнителна плът.

Няма значение. Важното е да довърши започнатото.

Дръпва нагоре долнището на пижамата, за да ѝ придаде приличен вид — доколкото прилично може да изглежда труп с пижама, подгизнала от бълвоч, — вдига я и я слага на леглото, като изохква отново от болка в кръста. При изправянето гръбнакът му изпуква. Дали да не свали пижамата и да облече на мъртвата чиста дреха — например една от прекалено широките тениски, с които тя понякога си ляга, — но тогава ще му се наложи отново да обръща и да повдига тежката, безжизнена плът, увиснала на костите като на закачалки. Ами ако му се сецне кръстът?

Може поне да свали горнището, което е най-подгизнало от кръв и повръщано, но тогава ще види гърдите ѝ. Тя му позволяваше да ги докосва, обаче невинаги.

— Хубавото ми момче — шептеше тогава. Прокарваше пръсти през косата му или масажираше тила му, където болката засядаше, ръмжаща като дебнещ звяр. — Моят муцинко.

Накрая дръпва чаршафа от леглото и я покрива с него. За да не вижда изцъклените, блестящи очи.