Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— На девет. Скоро ще навърши десет.

— Повярвай ми, момиченцата на тази възраст обожават блудкави бози. Например аз като бях на единайсет, бях луда по „Бей Сити Ролърс“. — Джером озадачено я поглежда и тя се разсмива. — Ако знаеше кои са, щеше да ми паднеш в очите.

— Та тези дребосъци никога не са били на концерт на живо — продължава той. — Освен на детски представления като „Барни“ и „Улица «Сезам» на лед“. Затова не спряха да опяват, включително на мен, докато накрая майките се събраха на съвет и решиха, че тъй като концертът е рано вечерта, момичетата могат да отидат, въпреки че следващия ден са на училище. Но само при условие, че ги придружи възрастен човек. Теглили клечки и майка ми загубила. — Поклаща глава; изражението му е сериозно, обаче очите му закачливо проблясват. — Майка ми в ЦКИ с три-четири хиляди крещящи момиченца на възраст между осем и четиринайсет! Да обяснявам ли още защо гледам да не ѝ се мяркам пред очите?

— Аз пък мисля, че ще ѝ е приятно — отбелязва Джейни. — Сигурно и тя захласнато е крещяла на концерти на Марвин Гей и Ал Грийн.

Джером се качва в джипа, махва им за довиждане и потегля към Лоубрайър. Ходжис и Джейни остават до тойотата, обгърнати от мрака на почти лятната нощ. Над магистралата, която разделя по-тузарския район на града от Лоутаун, свети яркият полумесец.

— Добро момче е този Джером — казва Джейни. — Извадил си късмет с него.

— Да, така е.

Тя взема шапката му я нахлупва под предизвикателен ъгъл.

— Какво следва, детектив Ходжис? У вас ли отиваме?

— Да се надявам ли, че съм те разбрал правилно?

— Не искам да спя сама. — Тя се повдига на пръсти и връща шапката на главата му. — Ако пожелаеш тялото ми като награда, ще го имаш.

Ходжис натиска бутона на дистанционното, за да отключи колата, и заявява:

— Никога не бих пропуснал да се възползвам от жена, изпаднала в беда.

— Вие не сте джентълмен, сър — усмихва се Джейни: — И слава богу. Хайде, да не губим време.

Този път е още по-хубаво, защото вече се познават. Стеснението го няма, заменено е от плам. След като се любят, Джейни облича негова риза (толкова ѝ е широка, че гърдите ѝ изчезват, а краищата стигат до коленете ѝ) и се заема с инспектиране на малкото жилище. Ходжис върви след нея и тревожно се пита какво ли ще е заключението ѝ.

Връщат се в спалнята и тя произнася „присъдата“:

— Не е лошо за ергенска бърлога. В мивката няма мръсни чинии, във ваната — косми, върху телевизора не са натрупани дискове с порнофилми. Дори печелиш бонус точки, защото в хладилника зърнах две-три салати.

Извадила е две кутийки бира, връчва му едната и се чуква с него.

— Не съм очаквал да бъда тук с друга жена — промърморва Ходжис. — Освен може би с дъщеря ми Али. Разговаряме по телефона и си пишем имейли, но от няколко години не ме е посещавала.

— На страната на майка си ли беше при развода?

— Май да. — Той не се е замислял по този въпрос. — Ако е била, сигурно е имала право.

— Може би се съдиш прекалено строго.

Ходжис отпива от бирата си. Услажда му се. На втората глътка му хрумва нещо.

— Леля ти Шарлот знае ли номера на домашния ми телефон?

— Само това липсваше. Но не дойдох тук, за да се скрия от нея, макар че ще излъжа, ако кажа, че не ми е минало през ума. — Тя тъжно го поглежда. — Ще дойдеш на опелото в сряда, нали? Кажи ми, че ще дойдеш. Моля те. Необходим ми е приятел.

— Разбира се. Ще дойда и на поклонението във вторник.

Джейни се изненадва, но приятно.

— Не е наложително.

За Ходжис обаче е задължително. Вече напълно се е вживял в така липсващата му полицейска работа, а за всеки детектив е задължително да присъства на погребението на човек, свързан (даже и косвено) — с убийство. Не вярва Мистър Мерцедес да се появи на поклонението или на опелото в сряда, но не е изключено. Не е чел днешния вестник, обаче някой по-прозорлив репортер може да е свързал госпожа Уортън с Оливия Трилони, която се самоуби, след като колата ѝ бе използвана за извършване на убийство. Разбира се, това не е новина, но същото важи и за слабостта на Линдзи Лоън към алкохола и наркотиците.

— Ще дойда, искам да съм там! — отсича той. — Какво ще направите с праха ѝ?

— Погребалният агент го нарече „крем-прах“ — изковал е дума, включваща кремацията. — Джейни бърчи нос, както когато се присмива на неговото „Да“. — Отвратително, нали? Звучи като нещо, което добавяш към кафето. Хубавото е, че леля Шарлот и чичо Хенри няма да се натискат да вземат урната. Обзалагам се.