Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Печелиш баса. Ще поканите ли някого за помен?

Джейни въздъхва.

— Леля Шарлот настоява. В десет ще е опелото, а след това — лек обяд в къщата в Шугър Хайтс. Докато похапваме сандвичи, доставени от фирма за кетъринг, и си разказваме любимите ни случки с Елизабет Уортън, хората от погребалната агенция ще се погрижат за кремацията. Ще реша какво да правя с праха в четвъртък, след като тримата ми родственици си заминат. Дори няма да им покажа урната.

— И добре ще направиш.

— Благодаря. Но обедът ме плаши. Не ме е страх от госпожа Грийн и малкото останали приятелки на мама, а от роднините. Ако леля Шарлот реши да направи сцена, Холи ще превърти. Ще дойдеш и на обяда, нали?

— Готов съм на всичко, ако ми позволиш да посегна под ризата ти.

— В такъв случай ще ти помогна да я разкопчаеш.

Недалеч от къщата на Харпър Роуд, където Кърмит Уилям Ходжис и Джанел Патерсън лежат един до друг, Брейди Хартсфийлд седи в командния си център. Тази вечер не е пред компютъра, а до работната си маса. И не върши нищо.

На масата, сред разпръснатите инструменти, парчета от кабели и компютърни части, е захвърлил днешния местен вестник, все още в полиетиленовата опаковка. Купи го на връщане от „Дискаунт Електроникс“, но само по навик. Новините не го интересуват. Други неща са му в главата. Как да се добере до ченгето. Как да влезе в ЦКИ на концерта на „Раунд Хиър“, облечен с елека-бомба. Ако все пак реши да го направи де. В момента му изглежда адски трудно. Къртовска работа. Висока топка. Или… или…

Не може да измисли други сравнения. Или са метафори?

„Дали пък — мисли си отчаяно — да не се самоубия още сега и да приключа тази история. Ще се отърва от ужасните мисли. От фотосите от ада.“

Фотоси като този, на който майка му конвулсивно се гърчи на дивана, след като е погълнала отровното месо, предназначено за кучето на семейство Робинсън. Или другия — на майка му с изцъклени очи и с пижама, изцапана от повръщано. Как ли ще изглеждат тези снимки в стария семеен албум?

Седнал е да помисли, но в главата му бушува ураган — опустошителен ураган „Катрина“ със сила пета степен, който разбърква мислите му.

На пода е разстлан старият му скаутски спален чувал. Под него е надуваемият дюшек, който намери в гаража. Пробит е на едно място и издиша. Може би ще се наложи да го смени с друг, ако ще спи тук през краткото време, което му остава да живее. Къде ли другаде би могъл да спи? Не може да се насили да отиде в стаята си на втория етаж — не и докато трупът на майка му е в спалнята на две крачки от неговата стая и вероятно вече се разлага. Включил е климатика на максимална степен, но не си прави илюзии, че тази мярка ще е ефективна. Невъзможно е да спи и в дневната. Доколкото можа, изчисти мръсотията на пода и обърна възглавниците на дивана, но вонята ма повръщано си остана.

Не, няма избор, ще спи в мазето. Пък и тук е неговият команден център. Разбира се, и избата е свързана с неприятна история — тук умря малкият му брат. Всъщност умря е евфемизъм, а вече е твърде късно за увъртания и евфемизми.

Спомня си как при кореспонденцията си с Оливия Трилони в чата на „Синия чадър“ ѝ се беше представил с името на брат си и за известно време Франки сякаш беше жив. Но когато кучката Трилони пукна, и той си отиде с нея.

Умря за втори път.

— Никога не съм те харесвал — промърморва, загледан в последното стъпало на стълбището. Не забелязва, че гласът му е изтънял като на дете. — Бях принуден. — И след кратка пауза добавя: — Бяхме принудени.

Мисли за майка си и колко красива беше тогава.

Тогава — преди много време.

Дебора Ан Хартсфийлд беше сред малкото бивши мажоретки, които дори след като се омъжат и родят едно-две деца, запазват стегнатото си тяло — хубавото тяло, заради което са били избрани да танцуват в почивката между полувремената на гимназиалните футболни мачове. Беше висока, женствена, с тъмноруса коса. През първите години от брака си пиеше само по чаша вино с вечерята. Защо да се напива, когато животът е приятен и като си трезв? Имаше добър съпруг, къща в Нор Сайд (е, не беше палат, но беше идеална като за първо семейно жилище) и двама сина.

Остана вдовица, когато Брейди беше на осем години, а Франки — на три. Франки беше невзрачно дете с леко забавено умствено развитие. За разлика от него Брейди беше хубаво момче с пъргав ум. А какъв чаровник беше! Дебора Ан го обожаваше и той ѝ отвръщаше със същото. Често в събота следобед двамата се гушкаха на дивана, загърнати с одеяло, гледаха стари филми и пиеха горещо какао, Докато Норм поправяше нещо в гаража, а Франки лазеше по пода и си играеше с кубчетата или с пожарната, която толкова много обичаше, че даже ѝ беше дал име — Сами.