Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Топят се като полярните шапки — често казваше Дебора Ан и вече не се налагаше Брейди да я пита за какво говори. — И когато се стопят напълно, ще се озовем на улицата.

Отиде да се посъветва с адвокат (кантората му беше точно до магазина за комикси, пред който след години Брейди щеше да ръгне в гърлото един досаден главанак) и плати сто долара за консултацията. Взе със себе си и Брейди. Името на адвоката беше Грийнсмит. Той носеше евтин костюм и сегиз-тогиз крадешком поглеждаше циците на Дебора Ан.

— Всичко ми е ясно — заяви, след като я изслуша. — Имал съм подобни случаи. Парченцето от ябълка не е било запушило напълно дихателната тръба на сина ви и той е можел да диша. Не е трябвало да бъркате в гърлото му, това е всичко.

— Опитах се да извадя ябълката! — възмутено възкликна Дебора Ан.

— Знам. Всяка майка щеше да постъпи по същия начин, но на практика сте изтикали парчето още по-навътре и напълно сте блокирали трахеята. Ако някой от парамедиците го беше сторил, щяхме да заведем дело и да искаме неколкостотин хиляди долара обезщетение. Може би дори милион и половина. Повтарям — имал съм подобни случаи. Само че вие сте бръкнали в гърлото на момчето. И сте си признали. Нали?

Дебора Ан кимна.

— Интубираха ли го?

Дебора Ан кимна.

— Това ще е вашият коз. Докато са пъхали тръбичката в трахеята, са изтикали парчето ябълка още по-навътре. — Той се облегна назад, разпери пръсти върху леко пожълтялата си бяла риза и отново погледна циците на клиентката си, може би за да се увери, че не са се изплъзнали от сутиена ѝ и не са избягали. — Което пък е довело до мозъчното увреждане.

— Ще поемете ли делото?

— С удоволствие, ако можете да ми плащате през петте години, докато делото се влачи от инстанция на инстанция. Защото юристите на болницата и на застрахователната компания ще ви правят спънки на всяка крачка. Имал съм подобни случаи.

— Колко?

Грийнсмит назова сумата, Дебора Ан хвана за ръка Брейди и двамата излязоха от кантората. Седнаха в хондата ѝ (нова по онова време) и тя се разплака. След като се поуспокои, каза на сина си да послуша радио, докато тя свърши една работа. Брейди знаеше каква е тази работа: покупка на бутилка от „ефективната операционна система“.

През следващите години тя често споменаваше консултацията с Грийнсмит и винаги завършваше с едно и също горчиво заключение:

— На цялата немотия платих сто долара на адвокат с костюм от магазин за конфекция и за какво? За да разбера, че съм твърде бедна, за да се опълча срещу големите застрахователни компании и да си взема полагаемото.

Следващата година беше дълга колкото пет. В къщата живееше чудовище, което изсмукваше жизнените сили на обитателите ѝ, и името му беше Франки. Понякога, когато Франки счупеше нещо или събудеше Дебора Ан от следобедната ѝ дрямка, тя го напердашваше. Веднъж напълно си изпусна нервите и го удари толкова силно по главата, че малкият се просна на пода, разтрепери се и се облещи. Тя го вдигна, прегърна го и се разплака, каза му, че съжалява, но коя жена би издържала това тегло?

При възможност отиваше да замества някоя колежка във фризьорския салон. В такива случаи се обаждаше в училището, че Брейди е болен, и го оставяше да гледа брат си. Понякога Брейди виждаше как Франки посяга към неща, които не биваше да пипа (или неща, които бяха собственост на Брейди, например любимата му електронна игра). Тогава го удряше през ръцете, а малкият се разцивряше. Щом престанеше да хълца, Брейди си напомняше, че брат му не е виновен, че мозъкът му е увреден от проклетото, не, от шибаното парче ябълка, и изпитваше едновременно вина, гняв и тъга. Слагаше Франки на скута си, люлееше го и му казваше, че съжалява, но кой мъж би издържал на това тегло? А той беше мъж. Маминка му каза, че той е мъжът в семейството. Беше сръчен в смяната на пелените, но когато братчето му се беше наакало (не наакало, а насрало! ), го щипеше по краката и му крещеше да лежи мирно, мътните го взели, въпреки че Франки не помръдваше . Само лежеше, притиснал до гърдите си Сами и вперил в тавана големите си, безумни очи.

Тази година беше годината на понякога .

Понякога той любвеобилно прегръщаше Франки и го обсипваше с целувки.

Понякога го разтърсваше и му крещеше:

— Ти си виновен! Заради теб ще стигнем до просешка тояга!

Понякога, когато Дебора се връщаше от работа и слагаше Франки да спи, забелязваше синини по ръцете и краката му. Веднъж имаше синина дори на гърлото на момченцето, където беше останал белег от трахеотомията, направена от парамедиците. Обаче тя си мълчеше. Дума не обелваше.