Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Понякога Брейди обичаше Франки. Понякога го мразеше. Обикновено чувстваше едновременно и двете и го заболяваше главата.

Понякога (най-вече когато беше пияна) Дебора Ан негодуваше срещу своя провален живот.

— Нямам право на помощ нито от общината, нито от щата, нито от федералното правителство. И защо? Защото още имаме пари от застраховката и от обезщетението, платено от електрическата компания. Дреме ли на някого, че парите хвърчат, а приходите ни са равни на нула? Не, разбира се. Чак като останем без пукната пара и заживеем в приюта за бездомници на Лоубрайър Авеню, ще имам право на социална помощ от нашата прелестна държава.

Понякога Брейди гледаше Франки и си повтаряше наум: „Ти ни пречиш . Ти ни пречиш . Франки, ти и твоето проклето, шибано, лайняно мозъчно увреждане! Ти ни преечиииш! “

Понякога (всъщност доста често) — Брейди мразеше целия проклет, шибан, лайнян свят. Ако имаше Бог, както проповедниците твърдяха в неделните телевизионни проповеди, нима нямаше да прибере Франки на небето, за да може майка му да ходи на работа нормално? За да не останат без покрив над главата или да се преместят на Лоубрайър Авеню, където по думите на Дебора Ан живеят само въоръжени чернилки наркомани? Ако имаше Бог, защо допусна Франки да се задави със скапаното парче ябълка? И защо допусна да се събуди от комата с увреден мозък и от лошо положението да стане още по-скапано, шибано, лайняно? Няма Бог. Само като гледаш как Франки пълзи по пода, без да изпуска проклетата пожарна, как за малко се изправя и куцука, но бързо се отказва и отново запълзява, разбираш, че представата за Бог е шибаняшка и абсурдна.

Накрая Франки умря. Стана бързо. В известен смисъл беше като прегазването на онези хора пред Общинския център. Нямаше предумисъл, само осъзнаването, че трябва да предприемат нещо. Може да се каже, че беше злополука. Или съдба. Брейди не вярваше в Бог, но вярваше в съдбата и понякога мъжът в семейството трябва да изиграе ролята на нейния пръст.

Майка му пържеше палачинки за вечеря. Франки си играеше със Сами. Вратата към мазето беше отворена; долу държаха два кашона с евтина тоалетна хартия, която Дебора Ан беше купила с намаление, и тя прати Брейди да вземе няколко рула и да ги сложи в тоалетните. На излизане от избата ръцете му бяха пълни, затова остави вратата отворена. Мислеше, че майка му ще я затвори, но когато слезе от втория етаж, вратата продължаваше да зее. Франки лазеше по пода и буташе Сами по линолеума, като подвикваше „ Брръъм, брръъм. “ Червените му панталонки бяха издути от трипластовия памперс. Все повече се приближаваше до отворената врата и стръмното стълбище, обаче Дебора Ан не помръдна да я затвори. Нито пък помоли Брейди, който подреждаше масата за вечеря.

— Брръъм, брръъм — изръмжа Франки. — Брръъм, брръъм .

И засили напред пожарната. Сами се плъзна до вратата, удари се в рамката и спря.

Дебора Ан се отдалечи от печка и отиде до вратата. Брейди си мислеше, че майка му ще се наведе, ще вдигне пожарната кола и ще я подаде на Франки, обаче тя я ритна. Количката изтрака надолу по стъпалата.

— Опа — равнодушно промърмори Дебора. — Сами паднал и направил бум!

Брейди се приближи. Ставаше интересно.

— Защо го направи, мамо?

Дебора Ан сложи ръце (от едната стърчеше шпатулата за палачинки) на кръста си.

— Защото ми писна да му слушам ръмженето!

Франки закрещя.

— Престани! — сопна му се Брейди, но братчето му не престана. Продължи да хленчи, допълзя до най-горното стъпало и се загледа надолу в мрака.

Със същото равнодушие Дебора Ан нареди:

— Светни му лампата, Брейди. Да види къде е Сами.

Той се подчини и се надвеси над циврещото детенце:

— Ето го — най-долу, до първото стъпало. Виждаш ли го?

Франки пропълзя още малко напред, без да престава да хленчи, и се наведе да погледне. Брейди погледна майка си. Дебора кимна. Без да мисли, той изрита Франки по задничето. Детенцето полетя надолу, премятайки се тромаво, което напомни на Брейди как дебелият брат Блус се премяташе по пътеката към олтара. При първото салто Франки продължи да хленчи, но при второто главата му се удари в стъпалото и цивренето спря, сякаш Франки беше радиоапарат, който някой е изключил. Беше ужасно, но и комично. Детенцето отново се преметна, недъгавите му крака се разкрачиха и то падна с главата напред на пода на мазето, удряйки отново главата си.

— Олеле, Франки падна! — извика Дебора Ан. Изпусна шпатулата и се втурна надолу по стълбището. Брейди я последва.