Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Решава да отиде в кухнята и да прочете политическите коментари. Може би ще го приспят, ако ги съчетае с капсула мелатонин. Докато се качва по стълбището, обръща сгънатия вестник, за да види какво има на долната страна на страницата, и се вцепенява. Две снимки на жени са публикувани една до друга. Едната жена е Оливия Трилони. Другата е много по-възрастна, но приликата помежду им е очебийна. Особено тези тънки, злобарски устни.

Заглавието гласи: „ПОЧИНА МАЙКАТА НА ОЛИВИЯ ТРИЛОНИ“. А под него: Елизабет Уортън: „ Отношението към дъщеря ми е несправедливо, медиите съсипаха живота ѝ. “ Следва дописка от два абзаца — явно е търсен повод да се спомене отново миналогодишната трагедия („Нека е трагедия, щом толкова държат да използват тази дума“ — с презрение си помисля Брейди) и да се публикува на първата страница на вестника, бавно задушаван от конкуренцията на интернет. Накрая има препратка към некролога на страница двайсет и шеста и Брейди, вече седнал до кухненската маса, бързо прелиства на посочената страница. Облакът от мрачен унес, който го беше обгърнал след смъртта на майка му, мигновено се разсейва. Умът му работи на бързи обороти, откъслечните мисли се свързват в главата му, пръскат се отново и след това се наместват като елементи от пъзел. Този процес му е познат и знае, че ще продължи, докато се подреди цялата картина.

На 29 май 2010 Елизабет Сироа Уортън почина на 87-годишна възраст в Общинската болница в окръг Уорсо. Родена е на 19 януари 1923 и е дъщеря на Марсел и Катрин Сироа. Живите ѝ родственици са брат ѝ Хенри Сироа, сестра ѝ Шарлот Гибни, племенницата ѝ Холи Гибни и дъщеря ѝ Джанел Патерсън. Елизабет бе предшествана по пътя към отвъдното от своя съпруг Алвин Уортън и от любимата си дъщеря Оливия. Поклонението ще се състои на 1 юни, вторник, от 10:00 до 13:00 часа в салона на погребална агенция „Соумс“, където на 2 юни, сряда, в 10:00 ще има опело. След църковния ритуал роднини и приятели са поканени на помен в тесен кръг на Лайлак Драйв 729 в Шугър Хайтс. Семейството моли вместо цветя да бъдат изпращани дарения на американския Червен кръст или на Армията на спасението, чиято благотворителна дейност госпожа Уортън подпомагаше.

Брейди изчита внимателно съобщението и веднага си задава няколко въпроса. Дебелият ДВО ще бъде ли на поклонението? А на опелото в сряда? На помена в Шугър Хайтс? Навярно ще присъства и на трите събития. Ще търси деятеля. Ще търси него . Защото така ченгетата постъпват.

Той си спомня последното съобщение, което изпрати на Ходжис, на добрия стар ДВО. Усмихва се и го изрича гласно:

— Няма да разбереш откъде ти е дошло.

— Внимавай да не те надуши — казва Дебора Ан Хартсфийлд.

Брейди знае, че я няма, но почти я вижда: седи до масата срещу него, носи впитата черна поличка и синята блузка, която много харесваше, защото беше толкова прозрачна, че се виждаше сутиенът ѝ.

— Той ще те търси, ще се оглежда за теб.

— Знам. Не се безпокой — промърморва той.

— Как да не се безпокоя за моето хубаво момче?

Брейди слиза в мазето и се пъхва в спалния чувал. Надуваемият дюшек изпуска въздух и изсъсква. Преди с гласова команда да изключи осветлението, той настройва будилника на своя айфон за шест и половина. Утрешният ден ще е натоварен.

Командният център потъва в мрак. Блещукат само миниатюрните червени светлинки на спящите компютри. От тъмното под стълбите майка му пак се обажда:

— Чакам те, муцинко. Не се бави.

— Скоро ще съм при теб, мамо. — Брейди се усмихва и затваря очи. След две минути вече похърква.

На другата сутрин Джейни излиза от спалнята чак след осем. Носи костюма с панталон, с който беше предишната вечер. Ходжис, все още по боксерки, е на телефона. Махва ѝ и вдига палец — жест, който означава и „добро утро“, и „един момент“.

— Не е много важно — казва на някого, — но се е загнездило в ума ми и не ми дава покой. Ако можеш да провериш, ще съм ти много благодарен. — Млъква и се заслушва. — Не, не искам да занимавам Пийт с такава дреболия — достатъчно работа си има с Доналд Дейвис. И ти не си губи времето. — Отново се заслушва.

Джейни сяда на подлакътника на дивана, посочва часовника си и беззвучно произнася „ Поклонението! “. Ходжис кимва.

— Да, точно така — казва в телефонната слушалка. — Да речем, между лятото на 2007 и пролетта на 2009. В центъра около Лейк Авеню, в тузарския квартал. — Той смигва на Джейни. — Благодаря ти, Марло, ти си съкровище. И обещавам да не се превърна в дядка. — Пак слуша и кима. — Да. Добре. Сега затварям. Много поздрави на Фил и децата. Ще се видим някой ден. На обяд. Разбира се , че аз ще черпя. Да. Чао. — Той затваря телефона.