Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Мислиш ли, че всичко, което е писала в „Синия чадър“, още е там? Не изчезва ли при всяко излизане от сайта?

— Не ме интересува сайтът, а призрачните гласове, които сестра ти е чувала нощем.

Тръгват към асансьора и Ходжис се осмелява да я попита нещо, което го измъчва след вчерашното ѝ обаждане:

— Мислиш ли, че въпросите ми за Оливия са предизвикали удара на майка ти?

Джейни вдига рамене:

— Един бог знае. Беше много възрастна. Мисля, че е поне със седем години по-голяма от леля Шарлот. А и непрекъснатата болка я довърши. — Замълчава, после неохотно добавя: — Може би се е развълнувала и…

Ходжис прокарва ръка през набързо сресаната си коса и я разрошва:

— Да му се не види!

Издрънчава звънче, вратите на асансьора се отварят. Двамата влизат в кабината. Джейни се обръща към Ходжис, хваща го за ръцете и заговаря бързо и настойчиво: — Чуй какво ще ти кажа, Бил. Ако можех да върна времето назад, пак щях да го направя. Мама доживя до дълбоки старини. А Оли заслужаваше да поживее още. Не беше много щастлива, но се държеше, докато онзи мръсник не я съсипа. Онзи… онзи психопат. Открадна колата ѝ, уби с нея осем души и осакати сума народ, отгоре на всичко открадна и разсъдъка ѝ.

— Значи продължаваме.

— Разбира се! — Тя още по-силно стисва дланите му. — Ще му отмъстим, Бил. Разбираш ли ме? Длъжни сме!

Ходжис не възнамерява да се откаже, вече няма връщане назад, но категоричният ѝ отговор го радва.

Вратите на асансьора се отварят. Холи Мрънкалото, леля Шарлот и чичо Хенри чакат във фоайето. Лелята ги зяпа като любопитна сврака, може би търси онова, което бившият партньор на Ходжис нарича „издайнически признаци за скорошен секс“. Пита ги защо толкова са се забавили и без да дочака отговора им, оповестява, че закуската на шведската маса не струва. Ако са очаквали омлет, да не се надяват на такъв късмет.

Ходжис си казва, че следващите няколко дни ще се сторят безкрайни на Джейни Патерсън.

Както и предишния ден в неделя грее ярко слънце и е топло като през лятото. Както и предишния ден Брейди продава цялата си стока до четири — два часа, преди да наближи време за вечеря и паркът да започне да опустява. Минава му през ум да се обади вкъщи да пита майка си какво да купи за хапване, но решава да вземе нещо от „Джон Лонг Силвър“ и да я изненада. Тя харесва хапките от лангустини и омар.

Оказва се обаче, че той ще е изненаданият.

Влиза вкъщи през гаража и обичайният му поздрав „ Здрасти, мамо, върнах се! “, засяда в гърлото му. Този път тя не е забравила да изключи печката, но в жилището мирише на прегоряло от месото, което си е пържила за обяд. От дневната се чуват глух тропот и странно гъргорене.

Той наднича в тигана на печката и вижда парченца прегоряла кайма, които се издигат като вулканични острови над слой втвърдена мазнина. На кухненския плот стоят преполовена бутилка „Столичная“ и буркан с майонеза — единственото, с което майка му гарнира хамбургерите си.

Брейди изпуска омазнените пликове с ресторантската храна, но дори не забелязва, че са на пода.

„ Не! — мисли си. — Невъзможно е. “

Само че е възможно. Той рязко отваря кухненския хладилник и там, на най-горния рафт, се мъдри найлоновият плик с каймата, смесена със стрихнин. Половината липсва.

Брейди глуповато се взира в плика и си мисли: „Тя никога не отваря малкия хладилник в гаража. Никога . Той е мой . — Тази мисъл е последвана от друга: — Откъде знаеш какво отваря, когато те няма? Може да е ровила във всичките ти чекмеджета и даже под матрака.“

Гъргоренето пак се чува. Брейди оставя хладилника отворен и се втурва към дневната, като пътьом изригва под масата единия плик от „Лонг Джон Силвър“. Майка му седи на дивана, изпъната като струна. Носи синя копринена пижама и на горнището се е образувал лигавник от повръщано, примесено с кръв. Коремът ѝ е надут като на бременна в седмия месец, копчетата всеки момент ще се скъсат. Лицето ѝ е бледо като платно, косата ѝ стърчи като нарисувана със спрей от луд художник. Ноздрите ѝ са запушени със съсиреци. Очите ѝ са изскочили от орбитите. Брейди си казва, че сигурно не го вижда, но тя протяга ръце към него.

— Мамо! Мамо!

Първата му мисъл е да я потупа няколко пъти по гърба, но като вижда останките от хамбургера на масичката и голямата чаша с недопит коктейл с водка, разбира, че потупването по гърба няма да помогне. Месото не е заседнало в гърлото ѝ. Де да беше.