Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Джером повдига вежди.

— Да, странно е, нали? Мъжът пресича, отива до колата. Няма поражения. Автомобилът е заключен точно както го е оставил. Само дето е преместен. Човекът веднага бърка в джоба си и да, ключът е вътре, какво, по дяволите, се е случило, младежо?

— Не знам, господин Ходжис. Загадка. Като история за Шерлок Холмс. Трябва да изпуша три лули 47 47 Алюзия към трите лули, които прочутият литературен герой на Артър Конан Дойл трябва да изпуши, преди да разреши загадката в разказа „Лигата на червенокосите“. — Б. пр. , за да я разреша. — Той се поусмихва.

Усмивката не се нрави на Ходжис. Дали не означава, че малкият му е хванал спатиите?

Изважда портфейла от джоба на джинсите си (добре му беше с костюм, но все пак е облекчение да е със старите си „Ливайс“ и пуловера с емблемата на „Индианците“), изважда петдоларова банкнота и я подава на Джером.

— Върви да купиш сладолед за двама ни, аз ще пазя Одел.

— Няма нужда.

— Сигурно, но докато чакаш на опашката, ще имаш време да помислиш по моята задачка. Представи си, че си Шерлок, може да помогне.

— Добре — отвръща младежът и отново влиза в образа в Тайрон Зевзека: — Ама вий сти Шерлок, аз сме доктур Уотсън!

Отвъд Хановер Стрийт има малък парк. Двамата изчакват светофарът да светне в зелено, прекосяват улицата, сядат на една скамейка и наблюдават как група рошави прогимназисти изпълняват сложни пируети на рампата за скейтборд, рискувайки да си счупят я крак, я ръка. Одел поглежда ту тях, ту фунийките със сладолед.

— Опитвал ли си? — Ходжис кимва към смелчагите.

— Не, сър! — възкликва Джером и се ококорва. — Аз сме черни хора. Кът нема кво да прайми, бийм кошчета на баскет или търчим по сгурийната писта в двора на даскалото. Ний, чернилките, сме най-яките бегачи, туй цялото свят го знай.

— Казах ти да оставиш Тайрон Зевзека вкъщи. — Ходжис загребва с пръст малко сладолед от фунийката и го подава на Одел, който радостно го облизва.

— Той понякога изниква, без да искам! — оправдава се Джером. И в следващия миг Тайрон изчезва. — Вие си измисляте за този мъж, приятелката му и беемвето. Всъщност става дума за Убиеца с мерцедеса.

— Може би — промърморва Ходжис. Дотук с художествените измислици.

— Да не водите собствено разследване?

Ходжис обмисля много внимателно въпроса и повтаря:

— Може би.

— Сайтът „Под синия чадър на Деби“ има ли нещо общо?

— Може би.

Едно хлапе пада със скейтборда и ожулва до кръв коленете си. Друго от тайфата довтасва моментално и започва му се присмива. Раненият прокарва длан по кървящото си коляно, пръска червени капчици към присмехулника и се понася със скейтборда, като вика: „СПИН! СПИН!“ Другият се стрелва да го гони, но вече не се присмива, а се смее.

— Варвари — промърморва Джером, навежда се към Одел, почесва го зад ушите и отново се изправя. — Ако искате да споделите…

Ходжис сконфузено увърта:

— На този етап не мисля, че…

— Разбирам — прекъсва го младежът. — Но аз размишлявах върху вашата загадка, докато чаках на опашката за сладолед, и имам въпрос.

— Да?

— За вашия измислен герой с беемвето. Къде е бил резервният му ключ?

Ходжис онемява, слисан от бързината, с която работи умът на „момчето за всичко“. Забелязва, че по вафлената фунийка се стича розова струйка разтопен сладолед и го облизва.

— Да речем, че не е имал резервен — промърморва.

— Като собственичката на мерцедеса ли?

— Да. Точно като нея.

— Казах ви как майка ми се сопна на баща ми, че нарича Парсънвил „Уайтивил“, помните ли?

— Да.

— А искате ли да чуете как веднъж баща ми се сопна на майка ми? Единствения път, когато съм го чул да казва „женска работа!“.

— Ако има връзка с моята задачка, давай.

— Майка има шевролет „Малибу“, червен металик. Виждали сте го пред нас.

— Разбира се.

— Татко го купи преди три години — чисто нов от магазина — и ѝ го подари за рождения ден, предизвиквайки с това свое действие писъци от радост.

„Да — казва си Ходжис, — Тайрон Зевзека наистина си е вдигнал чуковете.“

— Майка кара шевролета една година без проблеми, докато не идва време за пререгистрация. Татко казва, че на връщане от работа ще мине да я направи, и отива да вземе документите от колата. След малко се задава по алеята и размахва ключ. Не е вбесен, но е ядосан. Сопва се на майка, че ако държи резервния си ключ в колата, някой може да го намери и да я открадне. Тя го пита къде е бил ключът. Той отговаря: „В найлонов плик с цип, заедно с талона, картончето за застраховката и ръководството за експлоатация, което нито веднъж не си отворила. Беше още с хартиената лента с благодарствен надпис, че си купила шевролета си от техния магазин.“