Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Чудесна идея.

— Още нещо?

Ходжис понечва да отговори отрицателно, но откраднатият мерцедес на госпожа Т. продължава да тормози мисълта му. Има нещо, което пропускат. Още тогава го усети, а сега усещането му е толкова силно, че почти го вижда. Но „ почти “ не върши работа, с „ почти “ не можеш да спечелиш награда на стрелбище. Това усещане за пропуск е топка, която иска да подаде към съиграч и той да му я върне.

— Да. Ще ти разкажа една история — казва и вече съчинява някакъв сюжет, който да съдържа всички съществени моменти. Кой знае, може би Джером ще забележи нещо, което на него му убягва. Едва ли, но не е изключено. — Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

— Тогава сложи каишката на Одел. Ще се разходим до „Ликс — истинските сладоледи“. Бих хапнал ягодов във вафлена фунийка.

— Може пък да срещнем фургончето „Хапни сладко“ — подхвърля Джером. — Тази седмица много често е в квартала. Сладоледите му са страхотни.

— Още по-добре. — Ходжис става. — Да вървим.

Тръгват надолу по стръмната улица към малкия търговски център между Харпър Роуд и Хановер Стрийт, Одел щапука подир тях на хлабава каишка. В далечината, на три километра от тях, се виждат небостъргачите в централната част на града, сред които се открояват Общинският център и Домът на културата и изкуствата на Средния запад. Ходжис е на мнение, че културният комплекс не е сред най-добрите произведения на Яу Мин Пей 45 45 Яу Мин Пей (англ. Ieoh Ming Pei ) — американски архитект от китайски произход (1917-), проектирал много известни сгради в САЩ и в целия свят. — Б. пр. . Не че някой го е молил за неговото мнение по въпроса.

— Е, каква е историята? — обажда се Джером.

— Да речем — започва Ходжис, — че един човек има дългогодишна приятелка, която живее в центъра, докато той самият живее в Парсънвил. — Парсънвил е квартал до Шугър Хайтс, не чак толкова луксозен, но не и западнал.

— Някои мои приятелите го наричат Уайтивил 46 46 Whiteyville (анг.) — букв. — квартал за белокожи. — Б.пр. — вметва Джером. — Веднъж и баща ми го нарече така пред майка и тя му се сопна да не използва расистки изрази.

— Ясно. — Приятелите на Джером, по-точно чернокожите, сигурно наричат и Шугър Хайтс по същия начин, което навежда Ходжис на мисълта, че дотук се справя добре.

Кучето е спряло, за да нагледа цветята на госпожа Мелбърн. Джером го дръпва настрани, преди то да е оставило там своята визитка.

— И така — продължава Ходжис, — дългогодишната приятелка има апартамент в района на Брансън Парк: Уиланд Авеню, Брансън Стрийт, Лейк Авеню — в този квартал.

— И там е хубаво.

— Да. Нашият човек посещава дамата три-четири пъти седмично. Поне два пъти я води на ресторант или на кино, а след това остава да преспи при нея. Тогава паркира на улицата скъпото си беемве, защото кварталът е спокоен, добре охраняван от полицията и идеално осветен с натриеви лампи. А и паркирането е безплатно между седем вечерта и осем сутринта.

— Ако имах беемве, щях да го държа на охраняем паркинг, нищо че на улицата е безплатно — вметва Джером и пак подръпва каишката. — Престани, Одел, добрите кучета не ядат боклуци от улицата.

Одел се обръща да го погледне и върти очи, сякаш казва: „Много пък знаеш какво правят добрите кучета.“

— Е, обикновено богатите са стиснати — отбелязва Ходжис, припомняйки си обяснението на госпожа Т. за решението ѝ да не ползва паркинг.

— Щом казвате… — Вече наближават мола. По пътя чуват звънката мелодия от фургончето със сладолед, в един момент съвсем наблизо, но „Хапни сладко“ се отправя към комплексите с еднофамилни къщи северно от Харпър Роуд и постепенно звънчетата заглъхват.

— Та един четвъртък вечерта както обикновено този човек отива при приятелката си. Паркира както обикновено — работният ден е свършил и празните места са много — и заключва колата си както обикновено. Двамата с жената отиват пеш до близък ресторант, вечерят, връщат се обратно. Колата си е там, той я вижда, преди да влязат в жилищната сграда. Прекарва нощта при дамата си и когато сутринта излиза…

— Беемвето се е изпарило.

Вече са пред сладоледената къща. Наблизо има стойка за велосипеди и Джером завързва на нея каишката. Одел ляга и отпуска муцуна върху лапите си.

— Не позна — казва Ходжис. — Беемвето си е там. — Мисли си, че е съчинил адски добра модификация на истинската история. Още малко и сам ще си повярва. — Но е паркирано до отсрещния тротоар и в противоположната посока.