Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Моли Джером да набере номера на Холи.

— Ало? — Гласът ѝ е толкова слаб, че едва се чува.

— Холи, Оливия има ли адресен бележник в компютъра си?

— Един момент. — Чува се потракването на клавишите. Тя отново взема телефона и гласът ѝ е озадачен: — Не, няма.

— Не ти ли се струва странно?

— Май да.

— Възможно ли е човекът, който е качил програмата с призраците, да е изтрил адресите?

— О, да, много е лесно… Пия си редовно лекарството, господин Ходжис.

— Браво на теб. Можеш ли да разбереш дали Оливия е използвала компютъра си често?

— Да. Ей-сега.

— Дай ми пак Джером, докато проверяваш.

Младежът започва да се извинява, че не са открили повече.

— Напротив, много съм доволен. Докато рови в чекмеджетата на бюрото, не видя ли истинско, хартиено тефтерче с адреси?

— Не. Повечето хора не си правят труда да пишат на хартия; държат данните за всичките си контакти в компютъра си и в телефона си. Знаеш го, нали?

Ходжис предполага, че би трябвало да го знае, но напоследък светът се движи твърде бързо и му е трудно да го следва. Дори не знае как да настрои своя видеорекордер.

— Не затваряй, Холи иска да ти каже нещо.

— С нея се разбирате добре, нали?

— Пасваме си. Давам я.

— Оливия има на компютъра си най-различни програми и много сайтове, отбелязани като любими — рапортува Холи. — Посещавала е много често „Хулу“ и „Хъфингтън Поуст“. Историята на сърфирането показва, че е висяла в интернет дори повече от мен. А аз прекарвам много време онлайн.

— Защо жена, която не може без компютъра си, не пази визитката на компютърния техник?

— Защото след смъртта ѝ той тайно се е промъкнал в къщата и е взел картичката — отговаря тя, без да се замисли нито за миг.

— Може би, но помисли за риска, особено в квартал, който се охранява от частна фирма. Този човек би трябвало да знае кода за външната желязна порта и за алармената система… А дори и да ги знае, ще му трябва ключ… — Той млъква.

— Господин Ходжис? Там ли сте?

— Да. И виж какво, казвай ми Бил.

Но тя продължава да му говори официално. Сигурно не може иначе.

— Господин Ходжис? Той изпечен престъпник ли е? Като Джеймс Бонд?

— Според мен е психопат. И тъкмо затова не му пука от нищо. Виж какъв огромен риск пое, когато се вряза в хората пред Общинския център — отговаря той, но и сам не си вярва. — Моля те, дай ми пак Джером.

Тя връчва телефона на младежа и Ходжис го подканва да си тръгне, преди леля Шарлот и чичо Хенри да са го спипали как си гука с Холи пред компютъра.

— А ти какво ще правиш, Бил?

Ходжис поглежда през прозореца: здрачът вече е започнал да размива цветовете на деня. Наближава седем.

— Ще се наспя, пък утре ще му мисля.

Преди да си легне, Ходжис остава четири часа пред телевизора; гледа разни предавания, по-точно — взира се в екрана, защото случващото се там не достига до мозъка му. Опитва се да не мисли за нищо, защото само така отваряш вратата, за да влезе решението на въпроса, който не ти дава покой. А то винаги идва в резултат от правилното свързване на фактите и на събитията — вътрешният му глас му подсказва, че това скоро ще се случи. Няма да допусне Джейни в мислите си. Ще мисли за нея после, но сега тя само ще блокира механизмите в главата му.

Компютърът на Оливия е най-важната брънка във веригата. Някой е качил в него програма със страховити звуци и главният заподозрян е компютърният техник. Защо Оливия няма негова визитка? Този тип е знаел как дистанционно да изтрие бележника с адресите ѝ и вероятно го е направил, но вероятно ли е да се е вмъкнал в къщата след смъртта ѝ само за да открадне скапаната визитка?

Звъненето на мобилния го изтръгва от размишленията. Обажда се журналист от някакъв вестник. После репортер от Канал 6. След третото позвъняване (от друга медия) той изключва телефона. Не знае кой е дал на журналистите номера му, но се надява щедро да са му платили за тази информация.

Една и съща фраза, която наглед няма връзка със случващото се в момента, непрекъснато се върти в ума му: „Мисли, че извънземните са сред нас.“

Преглежда записките си, за да си припомни кой я беше изрекъл, и го открива: господин Боуфингър, царят на поздравителни картички. Бяха седнали на градинските столове на моравата му и Ходжис беше благодарен, че поне за малко е на сянка. Доста беше загрял, докато обикаляше от къща на къща и разпитваше съседите дали не са видели в квартала подозрителни превозни средства.