Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Олеле, недейте! Не искам неприятности!

Още по-нервна е от него и това го успокоява. Той въвежда кода за деактивиране на охранителната система и натиска бутона. Пищенето престава.

Холи се тръсва на стол с пищна дърворезба, който вероятно струва колкото годишната такса в престижен университет (е, може би не в Харвард).

— Ох! — изпъшква. — Най-ужасният ден в живота ми! Горката Джейни. Горката, горката Джейни.

— Съжалявам.

— Но вината не моя. — Погледът ѝ е войнствен, обаче е толкова уязвима, че предизвиква съчувствие. — Никой няма право да ме обвинява. Нищо не съм направила…

— Разбира се, че не си — казва ѝ Джером, заговаряйки на „ти“.

Думите му прозвучават сковано, но Холи се поусмихва — може би все пак са били на място.

— Господин Ходжис добре ли е? Той е много, много, много добър човек. Нищо че майка ми не го харесва. Тя пък кого ли харесва? — Холи повдига рамене.

— Да, господин Ходжис е добре — успокоява я Джером, макар че много се съмнява.

— Ти си чернокож — сепва се тя и се ококорва.

Джером поглежда ръцете си:

— Виж ти, наистина съм черен.

Тя пискливо се изкисква и също му заговаря на „ти“:

— Извинявай. Беше невъзпитано. Няма нищо лошо да си чернокож.

— Абе, шантаво е.

— Да, така е. Абсолютно. — Тя става, прехапва устната си, после вдървено му протяга ръка — личи си, че полага неимоверно усилие. — Здравей, Джером.

Ръкуват се. Дланта ѝ е лепкава и влажна. Струва му се, че стиска лапата на боязливо животинче.

— Да побързаме, става ли? Ако майка ми и чичо Хенри те заварят тук, ще загазя.

„Ти ли ще загазиш? — помисля си Джером. — Познай какво ще се случи на негърчето.“

— Жената, която е живяла тук, също е твоя братовчедка, нали?

— Да. Оливия Трилони. Не съм я виждала, откакто бях студентка. С майка ми не бяха много близки. — Лицето ѝ помръква. — Наложи ми се да прекъсна следването. Имах проблеми.

О, да, несъмнено е имала проблеми. И още има. Въпреки това нещо в нея му допада. Бог знае какво. Но със сигурност не е пискливият ѝ смях, напомнящ стържене на нокът по черна дъска.

— Знаеш ли къде е компютърът ѝ?

— Да. Ще те заведа. Ще свършиш ли бързо?

„В мой интерес е“ — помисля си Джером.

Компютърът на покойната Оливия Трилони е защитен с парола, което е глупаво, защото Джером обръща клавиатурата и отдолу с маркер е написано „ОТРИЛО“. Холи стои до вратата, нервно мачка яката на пеньоара си и промърморва нещо неразбираемо.

— Какво?

— Попитах какво търсиш.

— Ще разбереш, ако го намеря. — Той отваря търсачката и напечатва „БЕБЕШКИ ПЛАЧ“. Няма резултати. Пробва с „РИДАЕЩО ДЕТЕ“. Нищо. Пробва „ПИСЪЦИ НА ЖЕНА“. Пак нищо.

— Може да е скрито. — Този път я чува ясно, защото гласът ѝ прозвучава до ухото му. Дори се стряска леко, но Холи не забелязва. Стои приведена, сложила е длани на коленете си и се взира в монитора на Оливия. — Опитай „АУДИОФАЙЛОВЕ“.

Той се подчинява, защото идеята ѝ е добра. Отново нищо.

— Добре, отиди в „НАСТРОЙКИ“ и после на „ЗВУК“.

— Оттам се контролират периферни аудиоустройства.

— И глупаците го знаят. Но все пак погледни. — Вече не гризе устните си.

Джером отново се подчинява. Менюто изрежда „ТОНКОЛОНИ“, „СЛУШАЛКИ“, „ЗВУКОВ ДРАЙВЪР“, „ВГРАДЕН МИКРОФОН“, „ЛИНЕН ВХОД“. Накратко, очакваното.

— Други идеи? — пита той.

— Отвори „ЗВУКОВИ ЕФЕКТИ“. Там, отляво.

Джером се обръща:

— Хей, ама ти разбираш от тези неща, а?

— Изкарах компютърен курс. Задочно, по скайп. Беше интересно. Хайде, отвори „ЗВУКОВИ ЕФЕКТИ“.

Джером отваря и удивено примигва. Освен „ЖАБА“, „СТЪКЛО“, „ЗВЪН“, „ПУКОТ“ и „МЪРКАНЕ“ — обичайните ефекти, — има още един — „ПРИЗРАЦИ“.

— Никога не съм виждал такава опция.

— И аз. — Холи още не се осмелява да го гледа в лицето, но във всяко друго отношение поведението ѝ коренно се е променило. Придърпва стол и сяда до Джером, като прибира зад ушите си рядката си коса. — Знам наизуст програмите на „Макинтош“.

— Страхотна си! — казва Джером и вдига ръка. Холи плясва дланта си в неговата, без да откъсва поглед от екрана.

— Изсвири го, Сам.

Той се усмихва:

— Репликата на Хъмфри Богарт в „Казабланка“.

— Да. Гледала съм този филм седемдесет и три пъти. Водя си кинодневник. Записвам всичко, което съм гледала. Мама твърди, че това е обсесивно-компулсивно разстройство — ОКР.

— Целият живот е ОКР — мъдро заключава Джером.

— Да му се отдадем и да вървим напред.