Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— И все пак го направи.

— След като ще вечерям в Шугър Хайтс с роднините си, може би имаш право, господин детектив. Впрочем довечера с теб няма да се видим. Те ще искат да обсъдим любимата на всички музикална комедия „Милионите на Джейни“.

— Не бих се изненадал.

— Ще си поделя с тях съкровището на Оли. Ще получат половината.

Става му смешно от думата „съкровище“ и прихва, но след миг става сериозен, защото осъзнава, че Джейни не се шегува.

Тя повдига вежди:

— Някакъв проблем ли има? Може би някакви пършиви три милиона и половина няма да ми стигнат да си изживея като царица старините?

— Предполагам, че ще ти стигнат, обаче… тези пари са твои. Оливия ги е завещала на теб.

— Да. И адвокатът Шрон ме увери, че завещанието не може да бъде оспорено. Но не означава, че Оли е била напълно с ума си, когато го е писала. И ти го знаеш. Виждал си я, говорил си с нея. — Джейни масажира ходилата си през найлоновия чорапогащник. — Освен това, ако им дам половината, ще имам удоволствието да видя как си ги разделят. Ще е страхотно представление.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда довечера?

— Да. Утре обаче искам да си с мен. Няма да се справя сама.

— Ще те взема в девет и петнайсет. Освен ако не искаш да прекараш втора нощ в моята бърлога.

— Изкушавам се, но не мога. Тази вечер е отредена за семейни веселби. Преди да тръгнеш, искам да ти дам нещо. Много е важно. — Джейни рови в чантата си и изважда бележник и писалка. Пише нещо, къса листа и му го подава. Ходжис вижда два реда числа.

— Първото — обяснява Джейни — е кодът на портата към къщата в Шугър Хайтс. Второто е кодът за изключване на охранителната аларма. Докато работите с Джером по компютъра на Оли в четвъртък сутрин, аз ще изпращам леля Шарлот, чичо Хенри и Холи на летището. Ако онзи тип е вкарал нещо в компютъра на Оли, както предполагаш, и програмата още е там… няма да го понеса. — Тя го гледа умоляващо. — Разбираш ли ме? Кажи, че ме разбираш.

— Да. — Ходжис коленичи до нея, сякаш ще ѝ направи официално предложение за брак като героите в любовните романи, които бившата му жена обича да чете. Чувства се нелепо, но само донякъде. — Джейни… — подхваща.

Тя го поглежда и се опитва да се усмихне, но опитът не е много успешен.

— Съжалявам — продължава той. — За всичко. Много, много съжалявам. — Мисли не само за нея и за покойната ѝ сестра, която имаше психически проблеми, заради което околните я приемаха трудно. Мисли и за загиналите пред Общинския център, особено за майката и за бебенцето.

Когато го повишиха в детектив, му назначиха за наставник Франк Следж. Струваше му се престарял, но беше с петнайсет години по-млад, отколкото Ходжис е сега.

— Да не съм те чул да ги наричаш жертви — поучаваше го Следж. — Така постъпват безчувствените и уморените от дълга служба ченгета. Помни имената им. Наричай ги по име.

„Крей — мисли си той. — Казваха се Крей. Джанис и Патриша.“

Джейни го прегръща. Докато му говори, дъхът ѝ гъделичка ухото му, от което той настръхва и почти получава ерекция.

— Когато приключа тук — шепне тя, — ще се върна в Калифорния. Не мога да остана в този град. Ценя те много, Бил, но ако остана, вероятно ще се влюбя в теб, а не мога да си го позволя. Искам да започна на чисто.

— Знам. — Ходжис се отдръпва и я хваща за раменете, за да погледа лицето ѝ — толкова е красиво. Днес обаче възрастта ѝ си личи. — Знам и те разбирам.

Джейни отново бръква в чантата си, този път за кърпичките. Избърсва сълзите си и подхвърля:

— Днес си направил поредното завоевание.

— Моля? — озадачава се той, после се сеща. — А, за Холи говориш.

— Смята, че си невероятен мъж. Така ми каза.

— Напомня ми за Оливия. Като говоря с нея, все едно получавам втори шанс.

— Да поправиш грешката си ли?

— Да.

Тя бърчи нос и усмихнато повтаря:

— Да .

Същия ден следобед Брейди отива на пазар. Взема хондата на Дебора Ан Хартсфийлд, защото е комби, но една от покупките му едва се побира отзад. Мисли на връщане да се отбие в пощенския клон, за да провери дали е дошла отровата за порове „Пор-мор“, която поръча в интернет под псевдонима Ралф Джоунс, обаче всичко сякаш се е случило преди сто години и всъщност какъв е смисълът? Този епизод от живота му приключи. Скоро ще приключи и последният. Какво облекчение!

Обляга най-обемистата покупка на стената на гаража. После влиза вкъщи, отбива се в кухнята, за да подуши въздуха (не се долавя миризмата на гниеща плът… поне засега), и слиза в командния център. Произнася магическата дума, с която включва арсенала от компютри, но го прави по навик. Няма желание да влезе в „Синия чадър на Деби“, защото няма какво повече да каже на гадното шишкаво ченге. Този епизод от живота му също приключи. Поглежда часовника си, вижда, че е три и половина и изчислява, че на дебелия ДВО му остава да живее приблизително двайсет часа.