Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Церемонията се води от млад свещеник от църквата, която госпожа Уортън посещаваше всяка неделя, преди състоянието ѝ да се влоши. Прочита обичайния пасаж от „Притчи“ за добродетелната жена. Ходжис е склонен да приеме, че покойната е била по-ценна от корали, но се съмнява да е прекарала живота си в работа с вълна и с лен. 74 74 Библия, Притчи 31:10 и 31:13. — Б. пр.

Но текстът е поетичен и когато свещеникът приключва, всички ронят сълзи. Човекът е млад, обаче достатъчно съобразителен, за да не чете надгробно слово за жена, която почти не познава. Вместо това той кани всички, които пазят „скъпи спомени“ за покойната Елизабет, да ги споделят. Няколко души откликват. Първа „споделя“ болногледачката Алтея Грийн, последна е Джейни — речта ѝ е кратка и трогателна.

— Иска ми се да бяхме още малко заедно — завършва тя.

В десет и пет Брейди паркира на съседната пряка и пуска монети в автомата, докато се появява зеленото флагче с надпис „МАКСИМУМ“. В крайна сметка Синът на Сам 75 75 Дейвид Берковиц, по-известен като „Синът на Сам“ — сериен убиец от 70-те години. — Б. пр. беше заловен тъкмо заради глоба за неправилно паркиране. Той взема от задната седалка платнена пазарска торбичка с надписи: „КРОГЕР“ и „ИЗПОЛЗВАЙ МЕ ОТНОВО! СПАСИ ДЪРВО!“ Вътре е джаджа 2, положена върху кутията от обувки „Мефистофел“.

Той завива и минава с делова крачка край погребална агенция „Соумс“ — обикновен гражданин, тръгнал по сутрешни задачи. Лицето му е спокойно, но сърцето му бие като парен чук. Не вижда никого пред погребалния дом и вратите са затворени, но все пак има опасност дебелият ДВО да не е в залата с другите опечалени. Може да е в някоя задна стая и да дебне за подозрителни лица. Да дебне него, с други думи.

„ Който не рискува, не печели, муцинко “ — прошепва майка му.

Да, така е. Освен това според преценката му рискът е минимален. Ако Ходжис чука онази руса кучка (или се надява да я чука), няма да се отдели от нея.

На следващата пряка той се обръща, тръгва обратно и преспокойно влиза в паркинга на погребалната агенция. Чува тиха музика — някаква класическа помия. Тойотата на Ходжис е паркирана до оградата в дъното на паркинга така, че да отпътува бързо след края на церемонията. „Последното пътуване на дъртия ДВО — казва си Брейди. — Няма да е дълго, драги.“

Застава зад по-голямата от двете катафалки, която го скрива от любопитни погледи, изважда джаджа 2 от платнената торба и издърпва антената. Сърцето му бие до пръсване. Случвало се е — макар и рядко — устройството да не се задейства. Зелената лампичка светваше, но колата не се отключваше. Някаква засечка в програмата или в микрочипа.

„ Ако не проработи, пъхни кутията под колата “ — съветва го майка му.

Разбира се. Ще има същия ефект. Или почти същия. Но няма да е толкова елегантно.

Натиска копчето. Зелената лампичка светва. Светлините на тойотата проблясват. Всичко е наред!

Той преспокойно отива до колата на ченгето, сякаш е негова собственост. Отваря задната врата, изважда кутията от платнената торба, включва телефона и слага кутията на пода зад седалката на шофьора. Затваря вратата и тръгва към улицата, като се заставя да върви бавно и уверено.

Тъкмо когато заобикаля сградата, Дебора Ан Хартсфийлд отново проговаря:

„ Не забрави ли нещо, муцинко? “

Брейди се спира. Замисля се. Връща се и насочва антената на джаджа 2 към тойотата на Ходжис.

Светлините проблясват и колата се заключва.

След споделените спомени и кратка пауза („Всеки да я използва както намери за добре“ — казва божият служител), пак той моли Бог да благослови чадата си и да дари покой на душите им. Присъстващите се размърдват, дрехите им прошумоляват, те пъхат програмите в джобовете и в чантите си. Холи тръгва към изхода, но като изминава половината разстояние, изведнъж краката ѝ се подкосяват. Ходжис се втурва към нея с изненадваща за габаритите си бързина и я хваща под мишниците миг преди тя да се свлече на пода. Джейни забелва очи и за момент изглежда, че ще загуби съзнание, но постепенно погледът ѝ се прояснява. Вижда Ходжис и се насилва да се усмихне.

— Холи, престани! — сопва се леля Шарлот, като че ли дъщеря ѝ е напсувала някого.

Ръцете на Ходжис го сърбят да зашлеви напудреното ѝ лице. „Може да ѝ дойде умът в главата“ — помисля си.

— Добре съм, майко — прошепва Холи и се обръща към Ходжис: — Благодаря ви.