Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Ще ти позвъня по телефона. Или аз, или едно момче, което се казва Джером. Джером . Ще запомниш ли името?

Тя отново кимва, отваря чантата си и изважда калъф за очила.

„Не ме разбира — мисли си Ходжис. — Кима, но е неадекватна.“ И все пак трябва да опита. Хваща я за раменете.

— Искам да заловя човека, който уби Джейни. Искам да го накарам да си плати. Ще ми помогнеш ли?

Тя кимва. Лицето ѝ е безизразно.

— Кажи го. Кажи, че ще ми помогнеш.

Холи не продумва. Изважда от калъфа тъмни очила и си ги слага, сякаш пред нея не гори кола и ръката на Джейни не лежи в канавката. Сякаш улицата не ехти от писъци на хора и от приближаващия се вой на сирени. Сякаш през този летен ден тя е на плажа.

Ходжис леко я разтърсва:

— Дай ми номера на мобилния си!

Жената любезно кимва, но пак не продумва. Затваря чантата си и се обръща към горящата кола. Разочарованието му е неописуемо. Причинява му гадене и обърква мислите му, които бяха толкова ясни в продължение на трийсет-четирийсет секунди.

Леля Шарлот завива откъм съседната улица — размахва ръце, косата ѝ, боядисана в черно, но с побелели корени, се развява зад гърба ѝ. След нея тича чичо Хенри. Пълното му, месесто лице е бяло като тебешир, само на страните му се открояват две големи червени петна като на клоун.

— Шарли, спри! — крещи. — Май ще получа инфаркт!

Тя му не му обръща внимание. Хваща дъщеря си за лакътя, завърта я към себе си и я притиска толкова силно до гърдите си, че големият нос на Холи се сплесква между тях.

— НЕ ГЛЕДАЙ! — крещи Шарлот и гледа. — НЕ ГЛЕДАЙ, МИЛИЧКА, НЕ ГЛЕДАЙ ТОЗИ УЖАС!

— Не мога да дишам — съобщава чичо Хенри, сяда на бордюра и навежда глава. — Божичко, дано да не умирам.

Вече се чуват и други сирени. Хората колебливо пристъпват напред, за да разгледат отблизо горящите останки от автомобила. Някои снимат с телефоните си.

„Имал е достатъчно пластичен експлозив, за да взриви кола. С колко ли още разполага?“ — пита се Ходжис.

Леля Шарлот продължава да притиска дъщеря си до гърдите си и да ѝ крещи да не гледа. Холи не се съпротивлява, само протяга ръка назад. В нея има нещо. Макар че сигурно си въобразява, Ходжис се надява да е за него. И го взема — калъфа, в които бяха тъмните очила. Върху него с релефни златни букви са написани името ѝ и адресът ѝ.

Има и телефонен номер.

Ходжис изважда нокията от вътрешния джоб на сакото си и си дава сметка, че ако не бяха ироничните закачки на Джейни, сега телефонът му щеше да е парче стопена пластмаса в жабката на овъглената тойота.

Натиска бутона, на който е запаметен номерът на Джером, и се моли младежът да се обади. Слава богу, обажда се.

— Господин Ходжис? Бил? Чух някаква експло…

— Мълчи и слушай. — Ходжис крачи по обсипания със стъкла тротоар. Сирените се чуват още по-близо, скоро полицията ще е тук, а той разчита само на интуицията си. Дано подсъзнанието му вече прави необходимите връзки. Случвало се е преди — неслучайно е сред най-награждаваните полицейски служители.

— Слушам.

— Не знаеш нищо за разследването на мелето пред Общинския център. Не знаеш нищо за Оливия Трилони. Не познаваш Джейни Патерсън. — Разбира се, тримата бяха обядвали заедно в „Демазио“, но от полицията надали щяха да се доберат до тази информация. Най-малкото не и веднага.

— Гроб съм! — отсича Джером. В гласа му няма нито недоверие, нито колебание. — Кой ще ме разпитва? Ченгетата ли?

— Може би по-късно; на първо време — родителите ти. Защото взривената кола е моята. Джейни беше зад волана. Сменихме се в последната минута. Тя… вече не е сред нас.

— Боже, Бил, обади се на полицията. На бившия си партньор!

Ходжис си спомня какво беше казала Джейни: „Дотогава той е наш . Все още имаме съгласие и по този въпрос, нали? “ „ Да — мисли си. — Имаме съгласие, мила. “

— Още не. Засега ще продължа сам и ти си ми необходим, Джером. Този изрод я уби. Но ще го пипна. Ще го пипна и ще го накарам да си плати. Ще ми помогнеш ли?

— Да. — Не казва: „ Няма ли да имам неприятности? “ Нито „ Това може да провали следването ми в Харвард. “ Нито „ Не, не ме забърквай. “ Казва само „ Да “.

Бог да благослови Джером Робинсън.

— Влез в „Синия чадър на Деби“ и изпрати на мръсника съобщение от мое име. Помниш ли никнейма?

— Да, kermitfrog19 . Чакай да си запиша…

— Няма време. Ще запомниш основното. Изчакай час, преди да го пуснеш. За да не си помисли онзи, че съм го изпратил преди експлозията. Искам да знае, че съм жив.