Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Може ли чаша вода, преди да започнем? Още не съм на себе си. Тя беше симпатична жена.

Джейни беше много повече, но хладнокръвната част от неговия разум, която засега държи под ключ разгорещената, му подсказва, че това е правилният път — подстъпът, който ще го изведе до края на историята, както тясно странично шосе извежда към магистрала. Пийт става и излиза. Изабел, изпитателно вперила в Ходжис сиво-сините си очи, не продумва.

Пийт се връща. Ходжис изпива на един дъх половината вода в картонената чаша и започва да говори:

— Така. Всичко започна от нашия обяд в „Демазио“. Помниш ли го, Пийт?

— Разбира се.

— Питах те как върви разследването по важните случаи, които не довърших, когато се пенсионирах, но всъщност най-вече се интересувах от случая с Общинския център. Мисля, че ти се досети.

Хънтли само леко се усмихва.

— Тогава те попитах дали някога си се замислял за госпожа Трилони — по-специално за тона, че може би наистина не е имала резервен ключ. Спомняш ли си?

— Ъ-хъ.

— Питах те, защото ме тормозеше въпросът дали се отнесохме справедливо с нея. Или бяхме слепи за някои неща заради особеностите ѝ.

— Какво означава „заради особеностите ѝ“? — пита Изабел.

— Означава, че беше неприятна персона. Надменна, раздразнителна и обидчива. За да ме разбереш по-ясно, ще я сравня с Доналд Дейвис. Повечето хора вярваха на твърденията му, че е невинен. Защо? Защото не беше надменен, раздразнителен и обидчив. Играеше умело ролята на съкрушен от мъка съпруг като в сапунен сериал. Пък и беше физически привлекателен. Веднъж го гледах по Канал 6 — водещата, хубавка блондинка, стискаше бедра, сякаш всеки момент щеше да се изпразни.

— Отвратително! — заявява Изабел, но леко се подсмихва.

— Така е, но е вярно. Той очароваше хората. Оливия Трилони ги отблъскваше. Затова започвам да се питам дали бяхме обективни с нея.

— Бяхме! — отсича Пийт.

— Може би . Но като се пенсионирах, изведнъж ми остана много свободно време. Прекалено много. И един ден, малко преди да те поканя на обяд, Пийт, си помислих: „Да допуснем, че тя е казвала истината. Ако е така, къде е вторият ключ?“ Веднага след нашия обяд влязох в интернет, за да потърся отговор на този въпрос. И знаеш ли на какво попаднах? На един техничарски трик, наречен „кражба на сигнал“.

— Какво е това? — озадачено пита Изабел.

— О, божичко! — възкликва Хънтли. — Наистина ли мислиш, че някакъв компютърен гений е прихванал сигнала на смартключа на мерцедеса, а после случайно е открил резервния ключ в жабката или под седалката? Резервният ключ, който собственичката е забравила? Звучи изсмукано от пръстите, Бил. Особено като добавим факта, че тази жена беше еталон за нервозна, педантична персона.

Спокойно, сякаш само преди три часа не е покрил със сакото си откъснатата ръка на любимата жена, Ходжис сбито им предава казаното от Джером за прихващането на сигнал за безключов достъп, като го представя за свое проучване. Казва, че отишъл в апартамента на Лейк Авеню, за да разпита майката на Оливия Трилони („Ако изобщо беше жива — не знаех със сигурност“) и открил, че там живее Джанел, сестрата на Оливия. Не споменава за разходката до Шугър Хайтс и за разговора си с Радни Пийпълс, охранителя от фирма „Бдителност“, защото Пийт и Изабел може да му зададат въпроси, на които ще му е трудно да отговори. Рано или късно ще разберат всичко, но сега чувства, че е близо до Мистър Мерцедес. Трябва му само малко време.

Поне така се надява.

— Госпожа Патерсън ми каза, че е настанила майка си в „Слънчев кът“, хоспис на петдесетина километра от града. Предложи да ме придружи и да ме представи на възрастната дама, за да я разпитам.

— Защо? — повдига вежда Изабел.

— Защото мислеше, че сме се заяли със сестра ѝ и така сме я довели до самоубийство.

— Глупости! — възразява Пийт.

— Няма да споря с теб, но разбираш за какво говоря, нали? Надявала се е да докаже невинността на сестра си.

Пийт му прави знак да продължи. Преди да заговори, Ходжис изпива останалата вода. Иска час по-скоро да се махне оттук. Може би Мистър Мерцедес вече е прочел съобщението, изпратено от Джером. Ако е така, може да се изплаши и да се опита да избяга. Де такъв късмет! По-лесно е да заловиш човек, който бяга, отколкото някой, който се крие в миша дупка.

— Разпитах старицата — продължава Ходжис, — но не научих нищо ново. Само я разстроих. Получи удар и скоро почина. — Той въздиша. — Госпожа Патерсън… Джанел… беше съкрушена от мъка.