Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Обещавате ли?

— Да.

— Дайте ми честна дума.

— Честна дума — да пукна, ако излъжа. — След малко, все още мислейки за Оливия и за виртуалната отрова, с която Мистър Мерцедес я е натъпкал, той пита: — Вземаш ли си редовно лекарствата, Холи?

Тя изненадано се ококорва:

— Как познахте, че пия лексапро? Тя ли ви каза?

— Никой не ми е казал. Не е необходимо. Твърде дълго съм работил като детектив. — Прегръща я още по-здраво и приятелски я разтърсва. — А сега ми отговори. Ама честно.

— Лекарството е в чантата ми. Днес не съм го пила, защото… — Тя пискливо се изкисква. — Защото от него често ми се пишка.

— Ако ти донеса чаша вода, ще го изпиеш ли?

— Да. Заради вас. — Холи отново вперва в него очите си — наивни като на дете, гледащо възрастен: — Вие сте добър човек. Харесвате ми. Джейни има късмет. За разлика от мен — не ми върви в живота. Дори гадже не съм имала…

— Ще ти донеса вода. — Ходжис става. Преди да заобиколи сградата, се обръща. Холи се опитва да запали друга цигара, но ѝ е трудно, защото отново трепери. Държи запалката-еднодневка „Бик“ с двете си ръце като полицай на тренировъчно стрелбище.

Щом влиза обратно в залата, Джейни го пита къде е бил. Той ѝ обяснява и на свой ред ѝ задава въпрос — може ли ковчегът да е затворен на опелото на следващия ден.

— Мисля, че само така Холи ще присъства на службата — добавя.

Джейни поглежда леля си, която разпалено обяснява нещо на няколко възрастни дами.

— Гадината дори не е забелязала, че дъщеря ѝ не е сред нас. Знаеш ли какво? Току-що реших, че утре ковчегът изобщо няма да е тук. Ще накарам уредника да го премести отзад, а ако на леля Шарлот не ѝ харесва, да върви по дяволите. Кажи го на Холи.

Уредникът на погребението, който дискретно стои настрани, завежда Ходжис в съседното помещение, където са сервирани напитки и закуски. Ходжис взема бутилка минерална вода и я занася на паркинга. Предава на Холи съобщението на Джейни, сяда до нея и я чака да изпие малката си доза щастие. Холи му се усмихва:

— Наистина ви харесвам.

С отработеното умение на всеки полицай да лъже убедително, той отговаря сърдечно:

— И аз те харесвам, Холи.

Центърът за култура и изкуства, известен още като ЦКИ, е наричан „Лувъра на Средния запад“ от журналистите от местния вестник и от членовете на Търговската палата (а жителите на града му викат „Лува“). Комплексът заема шест акра в центъра на града, където стойността на земята се равнява на злато. Основният корпус е грамадно кръгло здание, което според Брейди наподобява гигантската летяща чиния в последните сцени на филма „Близки срещи от трети вид“. В него се помещава концертната зала „Минго“.

Брейди заобикаля отзад, където е товарната рампа и където е оживено като в мравуняк през летен ден. Разминават се камиони, работници разтоварват какво ли не, включително — колкото и да е странно — части от съоръжение, което според Брейди е виенско колело. Свалят и панелите от декора, изобразяващ звездно небе и бряг с бял пясък, по който се разхождат двойки, хванати за ръка. Всички работници са с баджове за идентификация — някои са си ги окачили на шията, други са ги закачили на ризите. „Кофти“ — мисли си Брейди.

На портала преди зоната за товарна дейност има охранителна кабина. И това е кофти, но той тръгва към нея, защото който не рискува, не печели. Охранителите са двама. Единият е в кабината, нагъва геврек и наблюдава пет-шест монитора. Другият излиза, за да препречи пътя на Брейди. Носи черни очила и в тях младежът вижда отражението си и широката си, заучена усмивка, изразяваща наивно любопитство.

— Какво обичате, сър? — пита охранителят.

— Абе, стана ми любопитно. — Брейди посочва работниците. — Онова там прилича на виенско колело.

— В четвъртък вечер ще има голям концерт — обяснява охранителят. — Групата представя новия си албум. Май се казва „Целувки до полуда“.

— Брей, гласят грандиозно шоу — диви се Брейди.

Онзи изсумтява:

— Абе, ако питаш мен, ония, дето не могат да пеят, гледат да компенсират с пищни декори. Миналият септември гостува Тони Бенет и беше само той на сцената. Даже не си беше довел музиканти. Акомпанира му нашият симфоничен оркестър. Това се казва концерт. Без врякащи хлапета. Истинска музика. Тарикатско, нали?

— Ще ме пуснете ли да разгледам? Иска ми се да щракна две-три снимки с телефона.

— Не става, мой човек. — Охранителят се вглежда в него и сърцето на младежа се свива. — Всъщност изобщо не бива да си тук. Така че…