Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Ясно, ясно. — Брейди се усмихва още по-широко. Не бива да остава повече. И бездруго няма защо да виси тук. Щом сега дежурят двама, в четвъртък вечер ще са половин дузина. — Благодаря ви за отделеното време.

— Пак заповядай.

Брейди вдига палец. Охранителят — също, но стои на вратата на кабината и го наблюдава, докато се отдалечава.

Брейди минава покрай грамаден и почти празен паркинг, който преди концерта ще е претъпкан. Вече не се усмихва. Размишлява за тъпите, скапани араби, които разбиха самолетите в Световния търговски център преди девет години. Казва си (без капчица ирония): „Развалиха работата на другите като нас.“

След пет минути бавен ход се озовава пред вратите, през които посетителите на концерта ще минат в четвъртък вечер. За да влезе днес, трябва да плати пет долара като „дарение“, фоайето представлява ехтящо сводесто помещение, което в момента е пълно с любители на изкуството и с ученически групи. Отсреща е сувенирният магазин, а вляво — коридорът към концертна зала „Минго“. Широк е колкото шосе с две платна. По средата на никелирана стойка е прикрепена табела с надпис: „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО С ЧАНТИ, ПАКЕТИ И РАНИЦИ“. Няма детектори за метални предмети. Възможно е да не са ги инсталирали още, но той е почти сигурен, че няма да ги използват. Над четири хиляди души ще напират да влязат в залата и ако охраната започне да проверява с детектори за метал всеки, ще стане голямо задръстване на входа. Затова пък ще има цяла армия охранители — подозрителни и надменни като онзи глупав пуяк на служебния вход. Мъж с дебел елек в топлата юнска вечер веднага ще привлече вниманието им. Всъщност вниманието им ще привлече всеки мъж, който не води за ръка хлапачка с опашчици и с тениска с попзвезда.

„ Ако обичате, елате насам, сър. “

Разбира се, още сега може да взриви елека и да убие стотина души, но не му се иска. Иска да се върне у дома, да провери в интернет кой е най-големият хит на „Раунд Хиър“ и да гръмне експлозива именно на тази песен, когато тъпите гъски ще са изпаднали в екстаз и ще крещят колкото им глас държи.

Само че пречките изглеждат непреодолими.

Той стои във фоайето сред пенсионерите с пътеводители и сред празноглавите прогимназисти и си мисли: „Да можеше Франки да е жив! Щях да го взема на концерта. Беше толкова тъп, че сигурно щеше да му хареса. Дори щях да му позволя да вземе пожарната Сами. — Мисълта го изпълва с дълбока и искрена печал, каквато често го обхваща, когато си спомни за Франки. — Дали пък да не убия шишкавия ДВО, после да се гръмна и да сложа край на тази история?“

Разтрива слепоочията си (поредното главоболие започва да го мъчи, а маминка я няма да го облекчи), прекосява фоайето и влиза в художествената галерия „Харлоу Флойд“, над която е опънат банер с надпис „ЮНИ — МЕСЕЦ НА МАНЕ!“

Брейди не знае кой е този Мане — вероятно рисувач на жаби като Ван Гог, но някои от картините са супер. Той не си пада по натюрморти (за какъв дявол да си губиш времето с рисуване на пъпеш?), но няколко платна излъчват необуздана, дива сила. На едно е изобразен мъртъв матадор. Брейди слага ръце зад гърба и съзерцава картината, без да забелязва хората, които надничат през рамото му. Матадорът не е разкъсан или обезобразен, но кръвта, стичаща се от лявото му рамо, изглежда по-реална от кръвта във всички криминални филми, които Брейди е гледал. А той е гледал много. Картината го успокоява, мислите му се проясняват и когато най-накрая си тръгва, той си казва: „Ще намеря начин да го направя.“

Импулсивно влиза в сувенирния магазин и купува разни боклуци, които рекламират „Раунд Хиър“. След десет минути излиза с торбичка с рекламен надпис: „АТАКУВАХ ЦКИ и ПАЗАРУВАХ“, и отново поглежда към коридора към зала „Минго“. В четвъртък вечер този коридор е претъпкан с кикотещи се, блъскащи се, превъзбудени пикли, повечето придружавани от многострадалните си родители. Внезапно Брейди забелязва нещо, което преди не беше видял: вдясно в дъното е опънат плюшен шнур, който оформя тясна пътека. Пред този миникоридор също има табела на никелирана стойка, но с друг надпис.

Брейди го прочита и си казва: „О, господи! О… боже… мой! “

В апартамента на Елизабет Уортън Джейни бърза да свали обувките си с висок ток и се тръсва на канапето:

— Ох, свърши! Колко продължи? Хиляда или две хиляди години?

— Две — отвръща Ходжис. — Легни да поспиш.

— Спах до осем тази сутрин — възразява тя, но не много убедително.