Стивън Кинг - 22 ноември 1963

В погледа ѝ потрепва недоумение.

— Благодаря ви, господине. Не ви познавам, но името ви ми звучи познато. От Джоди ли сте?

Вече не мога да пътувам във времето и определено не мога да надничам в хорските глави, ала съм абсолютно сигурен какво си мисли тя. „Понякога чувам това име в сънищата си.“

— И да, и не — отвръщам и бързам да добавя, изпреварвайки евентуалните ѝ въпроси: — Мога ли да ви попитам кое точно ви запали по дейностите в полза на обществото?

От усмивката ѝ вече е останала само бледа сянка.

— А това ви интересува, защото…

— Покушението ли беше причината? Покушението срещу Кенеди?

— Защо… Предполагам, че да, в известна степен… Мисля, че дори и да не се беше случило, пак щях да се захвана с тази работа, ала действително всичко започна оттам. Убийството на президента дамгоса тази част от Тексас с такъв… — Лявата ѝ ръка се надига неволно към бузата, след което отново се отпуска — … белег. Господин Амбърсън, откъде сте? Защото ви познавам , сигурна съм в това.

— Може ли да ви попитам още нещо?

Тя изглежда още по-озадачена. Поглеждам часовника си. Осем и четиринайсет. Още само минутка. Освен ако Доналд не забрави, естествено… но аз бях сигурен, че няма да забрави. Както се пее в хитовете от петдесетте, някои неща просто са предопределени.

— Танците „Сейди Хокинс“ от шейсет и първа. Кой ви придружи, за да наглеждате хлапетата, след като майката на треньора Борман си счупи крака? Спомняте ли си?

Тя ахва изненадано, сетне устата ѝ бавно се затваря. Кметът и съпругата му се приближават към нас, ала щом виждат, че водим сериозен разговор, учтиво ни подминават.

— Дон Хагарти — изрича тя. — Беше като да танцуваш със селския идиот. Господин Амбърсън…

Ала преди да довърши, като по даден знак гласът на Доналд Белингам прогърмява през осемте усилвателя:

— Окей, Джоди, ето ви едно парче, което е старо, но златно! Прославено, но не и забравено! Един от вас специално го поръча, хайде, спирам да ви мъча!

И емблематичното интро на брассекцията проехтява през високоговорителите:

Баб-даб-даб… баб-даб-да-ди-дум…

— Божичко! — възкликва Сейди. — Това е „В настроение“ на Глен Милър. Навремето обожавах да лудея на нея.

Подавам ѝ ръка.

— Хайде. Да танцуваме.

Тя се засмива и клати глава.

— Боя се, че дните, в които танцувах суинг, отдавна са отминали, господин Амбърсън!

— Изобщо не сте стара за танци. Както обичаше да казва Доналд — „От местата си станете и на копитцата скокнете!“ И ме наричайте Джордж. Моля ви.

На улицата двойките вече са се впуснали в буен рокендрол. Някои се опитват да танцуват суинг, ала никой не може да се мери с нас двамата със Сейди, особено както го играехме навремето.

Тя поема ръката ми бавно, сякаш насън. И тя… и аз… всичко е като сън. Подобно на всички хубави сънища, и този ще е кратък… ала точно мимолетността прави сънищата толкова прелестни, не мислите ли? Според мен е точно така. Защото щом мигът отмине, вече нищо не може да го върне.

Над улицата висят гирлянди и цветни лампички. Те ни обливат в златисти, алени и изумрудени сияния. Сейди се спъва в нечий стол, но аз съм готов за това и с лекота я улавям, преди да е паднала.

— Съжалявам, много съм непохватна.

— Винаги си била такава, Сейди. И това е само едно от нещата, които те правят толкова очарователна.

Преди да ме е засипала с въпроси, аз приплъзвам длан около талията ѝ. Тя ме прегръща и погледите ни се сливат. Пъстроцветните отблясъци танцуват по бузите ѝ и се отразяват в очите ѝ. Пръстите ни са сплетени така непринудено, че усещам как годините се свличат от мен като някакво твърде тежко и неудобно палто. В този миг се надявам само на едно — че не е имала време да срещне дори един-единствен мъж, способен да я освободи от метлата на Джон Клейтън веднъж завинаги.

Тя мълви с едва доловим глас, но аз успявам да я чуя въпреки гърмящата музика. Винаги съм успявал да я чуя.

— Кой си ти , Джордж?

— Някой, когото си познавала в друг живот, скъпа.

После музиката ни поема, връща ни във времето и ние пак танцуваме.

2 януари 2009 — 18 декември 2010 г.

Сарасота, Флорида

Ловел, Мейн

Изминаха почти петдесет години, откакто Джон Кенеди беше убит в Далас, но два въпроса още са на дневен ред: наистина ли президентът е застрелян от Осуалд и ако Лий в действителност е убиецът, дали е действал сам?

Повествованието в моя роман „22 ноември 1963“ няма да задоволи любопитството ви, защото пътуването във времето е само интересна художествена измислица. Но ако и вие като мен държите да разберете защо тези въпроси още са актуални, ще ви предложа задоволителен отговор, състоящ се от две думи: „Карън Карлин“.