Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Сбогом, Сейди.

Ти така и не ме срещна, ала аз те обичам, скъпа.

Предполагам, че закусвалнята със знаменитите хамбургери на Ал вече я няма, заменена от „Л. Л. Бийн Експрес“, ала мога само да гадая; това е сред нещата, които не съм проверявал в интернет. Единственото, което знам, е, че когато се завърнах от своите приключения, заведението все още си беше там. Както и светът около него.

Е, поне засега.

Не съм сигурен за „Л. Л. Бийн Експрес“, понеже това бе последният ми ден в Лисбон Фолс. Върнах се в къщата си в Сабатъс, понаваксах си малко със съня, след което грабнах два куфара и котката си и се отправих на юг. Спрях да заредя бензин в градчето Уестбъро в околностите на Масачузетс и си казах, че местенцето е подходящо за човек без особени очаквания и претенции за живота.

Регистрирах се в „Уестбъро Хемптън Ин“. Там имаше безжичен интернет. Включих компютъра — сърцето ми така запрепуска в гърдите, че пред очите ми затанцуваха черни точици — и потърсих официалната страница на далаския „Морнинг Нюз“. Въведох номера на кредитната си карта (процес, който отне малко повече време заради треперещите ми пръсти) и получих достъп до архивите. Материалът за неизвестен атентатор, стрелял по Едуин Уокър, беше с дата 11 април 1963 година, ала нямаше нищо за Сейди от 12 април. Не открих нищо и в репортажите от следващата седмица… както и в тези от по-следващата.

Обаче не престанах да търся.

В крайна сметка намерих онова, което ме интересуваше, в броя от 30 април.

(ДЖОДИ) 77-годишният Дийкън (Дийк) Симънс и директорката на Областната гимназия в Денхолм Елън Докърти пристигнаха твърде късно в неделната вечер, за да спасят Сейди Дънхил от сериозните наранявания, но събитията можеше да се развият и доста по-зле за чаровната 28-годишна библиотекарка.

Ето какво сподели пред нас полицай Дъглас Риймс, „Ако Дийк и Ели бяха закъснели малко, госпожица Дънхил най-вероятно щеше да бъде убита.“

Симънс и Докърти отишли в дома на библиотекарката, носейки касерола с печена риба тон и хлебен пудинг. Нито един от двамата не пожела да говори за героичната си намеса. Единственото, което каза Симънс, беше: „Ще ми се да бяхме пристигнали по-рано.“

Според полицай Риймс Симънс е победил по-младия от него Джон Клейтън от Савана, Джорджия, след като госпожица Докърти запратила касеролата по нападателя, отвличайки вниманието му. По време на схватката Симънс успял да отнеме малкия револвер на противника си. Тогава Клейтън извадил нож, с който обезобразил лицето на бившата си съпруга, а после прерязал собственото си гърло. Симънс и госпожица Докърти се опитали да спрат кървенето, но без успех. Клейтън издъхнал на местопрестъплението.

Госпожица Докърти съобщи на полицай Риймс, че по всяка вероятност Клейтън е следил бившата си съпруга от месеци. Учителският персонал на гимназията бил предупреден, че бившият съпруг на библиотекарката може да се окаже опасен. По молба на директорката госпожица Дънхил предоставила снимка на Клейтън, но впоследствие било установено, че натрапникът е променил външния си вид.

Госпожица Дънхил бе откарана с линейка в болница „Паркланд“ в Далас, където състоянието ѝ беше окачествено като задоволително.

Никога не съм бил ревльо, така си е, но тази вечер си наваксах с лихвите. Плаках, докато заспя, и за пръв път от много време сънят ми беше дълбок и спокоен.

Жива.

Тя беше жива.

Обезобразена за цял живот — о, да, без съмнение! — но жива.

Жива, жива, жива!

Светът все още си беше там, където трябва, и все още се стремеше към хармония… а може би аз го карах да се хармонизира. Когато сами създаваме тази хармония, предполагам, че я наричаме „навик“. Започнах работа като заместник-учител в Уестбъро, а после бях назначен и на пълно работно време. Не бях изненадан, че директорът на местната гимназия се оказа луд футболен запалянко на име Борман… също като един весел треньор, когото познавах от друго време. Известно време поддържах връзка със старите си приятели от Лисбон Фолс, ала впоследствие се отказах. C’est la vie.

Отново прегледах архивите на далаския „Морнинг Нюз“ и открих кратък материал от 29 май 1963 година със следното заглавие: „БИБЛИОТЕКАРКАТА ОТ ДЖОДИ ИЗПИСАНА ОТ БОЛНИЦАТА“. Статията беше зле написана и ужасно неинформативна. Не се споменаваше нищо както за състоянието на Сейди, така и за бъдещите ѝ планове. Нямаше и снимка. Кратките репортажи, погребани на 20-а страница между намалените мебели и офертите на амбулантните търговци, никога не се придружават от фотографии. Това си е неписано правило, също като случаите, когато телефонът звъни все когато сте в банята или в тоалетната.