Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Не знам, не знам…

Макар че има и още нещо, за което съм сигурен. Миналото е кораво и неотстъпчиво поради същата причина, поради която и черупката на костенурката е корава — защото живата плът под нея е нежна, беззащитна и уязвима.

Има и друго: многобройните избори и възможности, пред които се изправяме във всеки ден от живота си, всъщност са музика, по която танцуваме. Те са като струни на китара. Погали ги и ще извлечеш приятни звуци. Хармонии. После обаче струните започват да се увеличават. Първо стават десет, после сто… хиляда… милион. Защото се мултиплицират! Хари не знаеше на какво се дължи онзи воднист, раздиращ звук, но аз разкрих същината му. Така звучат твърде многото хармонии, създадени от твърде много струни.

Вземете горно „до“ с достатъчно мощен (и верен музикално) глас и ще счупите кристална чаша само със звуковите вибрации. Пуснете точните хармонични ноти на домашното си стерео, усилете го достатъчно и ще строшите стъклата на прозорците. Следователно (или поне на мен така ми се струва), ако сложите достатъчно струни на инструмента на времето, ще съумеете да пропукате самата тъкан на реалността.

И всеки път системата почти напълно се рестартира. Разбира се, оставя и утайка. Човекът с охрената карта го беше казал и аз му вярвам. Но ако не инициирам големи промени… ако не правя нищо, а само отида в Джоди и отново срещна Сейди за първи път… и успеем пак да се влюбим…

Исках да се случи и си мислех, че е възможно да се случи. Нали кръвта и сърцето ни отправят зов към кръвта и сърцето на другия? Тя ще поиска да имаме деца. Както и аз. Навярно ще си кажа, че с едно дете повече или по-малко в света няма да има никаква разлика… Или поне няма да е голяма. Даже спокойно бихме могли да имаме две деца… а защо не и три? (Все пак това бе Ерата на големите семейства.) Ще си живеем тихо и кротко. Няма да създаваме вълни и да смущаваме хода на времето.

Само че всяко дете е вълна.

Всеки дъх, който си поемаме, също е вълна.

„Трябва да се върнеш за последен път — беше ми казал Човекът с охрената карта. — Трябва да затвориш кръга. И това няма нищо общо с моите или с твоите желания.“

Наистина ли бях готов да подложа на риск съдбата на целия свят — и самата реалност, — заради жената, която обичам? Не изглеждаше ли на този фон лудостта на Лий като нещо съвсем незначително?

Човекът със затъкнатата в шапката му карта ме очаква до сушилнята. Мога да почувствам присъствието му. Едва ли ми изпраща мисловни вълни, ала точно така го усещам. „Върни се. Не е задължително да си Джимла. Не е късно отново да станеш Джейк. Отново да бъдеш добрият човек… добрият ангел. Ангелът-хранител. Не е важно да спасиш президента, а да спасиш света. Направи го, докато все още има време.“

Да.

Ще го направя.

Вероятно ще го сторя.

Утре.

Утре няма да е късно, нали?

1.10.1958 г.

Все още съм в мотел „Тамарак“. Все още пиша.

Най-силно ме измъчват колебанията ми по отношение на Клейтън. За него си мислех, докато слагах последния пълнител в писалката си, за него си мисля и сега. Ако знаех със сигурност, че тя ще е в безопасност, може би щях да се въздържа от намеса в живота ѝ. Дали Джон Клейтън щеше да цъфне пред къщата на Сейди, ако извадех себе си от уравнението? Може би обстоятелството, че ни беше видял заедно, бе преляло чашата и го беше тласнало отвъд ръба? Той обаче я бе проследил чак до Тексас, преди да узнае каквото и да било за нас, и ако го направеше отново, този път можеше не просто да нарани бузата ѝ, а направо да ѝ пререже гърлото. И нито аз, нито Дийк щяхме да сме там, за да му попречим.

Всъщност не бе изключено и да е знаел за нас. Сейди може да е писала на своя приятелка в Савана, приятелката да е казала на друга приятелка и нищо чудно в един прекрасен момент новината, че Сейди излиза с друг мъж — такъв, който не познава законите на метлата, — да е стигнала до ушите на бившия ѝ. Ако нищо от това не се случи заради отсъствието ми, всичко около Сейди ще бъде наред.

Дамата или тигъра?

Не знам, не знам.

Времето захладнява. Идва есента.

6.10.1958 г.

Миналата вечер отново посетих автокиното. Оказа се, че това е последният уикенд, в което работи; от понеделник щяха да закачат големия надпис „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА“ и да добавят нещо от сорта на „ОЧАКВАЙТЕ НИ ДВОЙНО ПО-ИНТРИГУВАЩИ ПРЕЗ ’59-А!“. Афишът предлагаше избор между два кратки филма, анимация за Бъгс Бъни и още една „би-брутална хорър вечер“ със „Страховито“ и „Паразитът“. Заех обичайното си място на сгъваемия стол и изгледах „Страховито“, без да видя и една сцена от него. Беше ми студено. Имах пари за палто, ала вече се боя да купувам каквото и да било. Възпира ме мисълта за промените, които може да предизвикам.