Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Бях се върнал.

Приближих се до веригата и се промуших под нея. Щом се озовах от другата страна, застинах неподвижно за момент, прехвърляйки в съзнанието си онова, което трябваше да сторя. После закрачих към другия край на сушилнята. Зад ъгъла, облегнат на стената ѝ, заварих Човека със зелената карта. Само дето картата на Зак Ланг вече не бе зелена. Беше придобила мътен охрен оттенък — нещо средно между зеленикаво и жълто… Старомодният му шлифер бе покрит с прах и мръсотия, а контешката му филцова беше смачкана и овехтяла. Страните му, някога гладко избръснати, сега бяха осеяни с набола и прошарена четина. Очите му бяха кървясали. Още не беше фиркан — поне за момента не можех да помириша алкохол, — но вероятно това щеше да стане съвсем скоро. Все пак „Зелена фасада“ се намираше в обсега му, колкото и малък да беше той, а удържането на всички тези времеви нишки не беше лесна работа. И ако многобройните версии на миналото създаваха затруднения, какво да се каже за многобройните версии на бъдещето? Всеки на негово място би посегнал към алкохола, стига да му беше под ръка.

Бях прекарал един час в 2011. А може би и малко повече. Колко ли дълъг се бе оказал този период за него ? Не знаех. И не исках да зная.

— Слава богу — въздъхна той… също както преди. Ала щом ми протегна ръка, за да се здрависа, неволно се отдръпнах. Ноктите му бяха дълги и почернели от мръсотия. Пръстите му трепереха. Това бяха ръцете на алкохолик, тръпнещ в очакване на бленуваната доза.

— Знаеш какво трябва да сториш — каза ми той.

— Знам какво ти искаш да сторя.

— Това, което искам аз, няма никакво значение. Трябва да се върнеш за последен път. Ако всичко е наред, ще се озовеш в закусвалнята. Скоро ще я съборят и когато това се случи, мехурчето, виновно за цялата тази каша, ще се спука. И бездруго си беше същинско чудо, че остана цяло толкова дълго време. Трябва да затвориш кръга.

Той отново се протегна към мен. Този път не просто се отдръпнах, а направо се завъртях кръгом и се затичах през паркинга. Човекът с картата се втурна подире ми. Заради коляното ми дистанцията помежду ни беше по-малка, отколкото ми се искаше. Докато минавах покрай един плимут (пълно копие на онзи, който бях видял една нощ в двора на бунгалата в Кендълуд), го чух как диша тежко зад гърба ми. После се озовах на пресечката на главната и Олд Луистън Роуд. От другата страна на улицата добре познатият ми младеж с леко хулигански вид бе застанал в неизменната си поза с вирнат към „Кенебек Фрут“ ботуш.

Притичах над релсите, треперейки да не би болният ми крак да ме предаде върху сгурията, обаче Ланг беше този, който се подхлъзна и падна. Чух го как извика — викът му наподобяваше отчаяно грачене, — и изведнъж ми дожаля за него. Тежък беше кръстът му, не можеше да се отрече… Ала не допуснах съжалението ми да ме забави. Неумолими са повелите на любовта.

Към кръстовището се приближаваше автобусът за Люистън. Втурнах се напред и шофьорът натисна клаксона. Замислих се за друг един автобус — претъпкан с хора, изгарящи от нетърпение да видят президента. И президентшата, разбира се, с елегантния ѝ розов тоалет. На седалките имаше рози. Не жълти, а червени.

— Джимла, върни се!

Точно така. Нали бях Джимла все пак — чудовището от кошмара на Розет Темпълтън. Докато куцуках покрай „Кенебек Фрут“, установих, че съм набрал преднина пред Човека с охрената карта. Не се съмнявах, че ще спечеля тази надпревара; в крайна сметка аз бях Джейк Епинг, гимназиален учител; аз бях и Джордж Амбърсън, амбициозният романист; аз бях и Джимла, който застрашаваше съществуванието на целия свят с всяка своя стъпка.

Въпреки всичко продължавах напред.

Замислих се за Сейди — стройната, храбра и красива Сейди, — и забързах още повече. Сейди с нейната предразположеност към злополуки от всякакъв род и вид, която щеше да се спъне в един лош човек на име Джон Клейтън. И при тази злополука нямаше да пострадат само глезените ѝ. „Изгубен е за любовта светът“ — кой го беше написал, Драйдън или Поуп?

Задъхан, се спрях за момент до „Тайтъс Шеврон“. От другата страна на улицата собственикът на „Добрият бял слон“ си пушеше лулата и ме зяпаше. Човекът с охрената карта стоеше в края на алеята зад универсалния магазин. Вероятно това беше пределът, отвъд който не можеше да пристъпи (поне в тази посока).

Той протегна и двете си ръце към мен. Това никак не ми хареса. После падна на колене и събра длани като за молитва, което беше още по-лошо.