Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Когато първият филм свърши, влязох в снекбара. Умирах за чаша горещо кафе. (В съзнанието ми се сблъскаха две мисли: „Това няма да промени много неща“ и „Откъде знаеш?“ ) Щом излязох навън, забелязах, че на детската площадка, която само допреди месец гъмжеше от дечурлига, има само едно хлапе. Момиченце с дънково якенце и яркорозово клинче. Скачаше на въже и изглеждаше досущ като Розет Темпълтън.

— По пътечката вървя, подскачам си и ето! — пееше детенцето. — В скрито камъче в калта ударих си крачето! Преброй до три , до четири , преброй сега до пет ! Влюбена съм в пеперуда , също и в поет !

Не можех да остана. Треперех прекалено силно.

Може би поетите биха пожертвали света в името на любовта, но не и обикновен „малък човек“ като мен. Утре, ако заешката дупка все още е на мястото си, ще се върна. Ала преди да го сторя…

Кафето не беше единственото, което си взех от снекбара.

7.10.1958 г.

Портативният стоманен сейф е на леглото ми. Капакът му е отворен. Лопатата е в килера (нямам представа какво ли си е помислила камериерката). Мастилото в писалката ми е на привършване, но това не ме тревожи; имам да напиша още максимум две-три страници. После ще прибера ръкописа в сейфа и ще го заровя край езерото, където навремето се бях отървал от мобилния си телефон. Възнамерявам да го закопая дълбоко в рохкавата тъмна почва. Може би някой ден ще го открият. Може би ще си ти. Естествено, ако има бъдеще и ако те има теб. Това е нещо, което ще узная съвсем скоро.

Опитвам се да се убедя (ту изпълнен с надежда, ту изпълнен със страх), че трите седмици, прекарани в мотел „Тамарак“, не могат да предизвикат кой знае какви промени; все пак Ал бе прекарал в миналото четири години и беше успял да се върне в едно непокътнато настояще… макар и да имам известни подозрения, че по някакъв начин действията му са свързани с атентата над Световния търговски център или с голямото японско земетресение. Надявам се, че не е така, обаче няма как да го узная със сигурност.

И още нещо — вече не гледам на 2011 година като на настояще. Филип Нолан 74 74 Герой от разказа „Човекът без родина“ на Едуард Хейл, публикуван за първи път през 1863 г. — Б.пр. беше Човекът без родина, а аз съм Човекът без епоха. И подозирам, че винаги ще бъда. Дори 2011 да настъпи, и тогава ще съм като пришълец от друго време.

На бюрото до мен има пощенска картичка, показваща автомобили пред голям киноекран. Това бе единственият вид картички, продавани в снекбара на лисбонското автокино. Саморъчно написах и текста вътре, и адреса: господин Дийкън Симънс, гимназия на Джоди, Джоди, Тексас. В началото по инерция щях да напиша „Областна гимназия в Денхолм“, ала се сетих, че щяха да я преименуват така едва следващата или по-следващата година.

Що се отнася до самия текст, той гласи: „Драги Дийк: когато пристигне новата ви библиотекарка, наглеждай я. Ще има нужда от ангел-хранител, особено през април 1963. Моля те, довери ми се.“

— Не, Джейк — чувам в главата си гласа на Човекът с охрената карта. — Ако Джон Клейтън трябва да я убие и не успее, ще настъпят промени… а както сам установи за себе си, промените никога не са за по-добро. Без значение колко благородни и добри намерения имаш.

„Но тук става въпрос за Сейди! — ми се ще да му изкрещя и въпреки че никога не съм бил ревльо, усещам как в очите ми напират сълзи. Болезнени, парещи сълзи. — Тук става въпрос за Сейди и аз я обичам! Как само да стоя отстрани, когато Клейтън може да я убие?“

Отговорът е неумолим и неотстъпчив като самото минало:

— Затвори кръга.

Ето защо грабвам картичката и я накъсвам на малки парченца. После ги пускам в пепелника и ги запалвам. Слава богу, още няма противопожарни аларми и детектори, които да известят света за стореното от мен. Единственият по-силен звук са накъсаните ми хлипания. Чувствам се така, сякаш съм я убил със собствените си ръце. Скоро ще заровя стоманения сейф с ръкописа и ще се върна в Лисбон Фолс, където Човекът с охрената карта без съмнение много ще ми се зарадва. Няма да викам такси; възнамерявам да извървя пътя дотам, под нощното небе и звездите. Предполагам, че ще искам да се сбогувам. Всъщност сърцата не се разбиват. Ех, де да можеха…

Точно в момента обаче единственото място, където смятам да отида, е леглото ми. Там ще положа мокрото си лице върху възглавницата и ще се помоля на един Бог, в който не вярвам кой знае колко, да изпрати ангел-хранител на Сейди, за да оцелее. И да обича. И да танцува.