Стивън Кинг - 22 ноември 1963

„Моля те, не го прави! Знаеш каква е цената!“

Знаех я, ала въпреки това продължих напред. На следващата пресечката, точно зад църквата „Сейнт Джоузеф“, имаше телефонна будка. Шмугнах се вътре, затръшнах вратата, направих справка в телефонния указател и пуснах десетцентова монета.

Когато таксито спря до мен, забелязах, че шофьорът пуши „Лъки Страйк“ и радиото му е настроено на WJAB.

Да, историята се повтаря.

30.09.1958 г.

Настаниха ме в стая номер седем на мотел „Тамарак“.

Платих с банкноти от портфейла от щраусова кожа, подарен ми от стар приятел. Парите, също като ризите от „Мейсънс“ и месото, купено от супермаркет „Ред & Уайт“, остават същите. Замислих се, че ако всяко пътуване води до пълно рестартиране на системата, това не би следвало да е така. Парите не бяха от Ал, но поне агент Хости ми даде картбланш за бягство, което можеше и да се окаже от полза за света.

Или не. Не знам.

Утре е първи октомври. В Дери хлапетата Дънинг тръпнат в очакване на Хелоуин и вече подготвят костюмите си. Елън, тази червенокоса кукличка, възнамерява да се премени като принцеса Снегопролет Летепад. Уви, няма да ѝ се удаде шанс да го стори. Ако се върна в Дери днес, бих могъл да убия Франк Дънинг и да спася нейния Хелоуин, ала няма да го направя. Както няма да отида в Дърам, за да спася Каролин Пулин от куршума на Анди Кълъм. Въпросът е да ида ли в Джоди? Няма как да спася Кенеди, това е ясно, но може ли бъдещата история на света да се окаже толкова крехка, че да не позволи на двама гимназиални учители да се срещнат и да се влюбят? Да се оженят, да танцуват на парчета на „Бийтълс“ като „Искам да подържа ръката ти“ и да водят най-обикновен, незабележим живот?

Не знам, не знам.

Сейди може и да не поиска да има нещо общо с мен. Този път аз няма да съм на трийсет и пет, а тя — на двайсет и осем; аз ще съм минимум на четирийсет и две-четирийсет и три… А ще изглеждам още по-стар. Обаче вярвам в любовта, разбирате ли; за мен любовта е уникална магия. Не мисля, че се определя от звездите, но вярвам , че духът ни, кръвта ни и сърцето ни отправят зов към духа, кръвта и сърцето на другия.

Сейди, която танцува с поруменели бузи и се смее като дете.

Сейди, която ми казва отново да оближа устните ѝ.

Сейди, която ме пита дали искам да вляза и да хапна крем-пита.

Един мъж и една жена. Толкова много ли искам?

Не знам, не знам.

Навярно се чудите с какво съм се занимавал тук, след като изоставих крилете на добрия си ангел? Писах. Имам писалка — подариха ми я Майк и Боби Джил, ако ги помните, — и отидох пеша до пазарчето, където си купих десет пълнителя. Мастилото е черно и идеално подхожда на настроението ми. Взех си още и двайсетина бележника; страниците на всички без последния вече са запълнени. Близо до пазарчето намерих железария, откъдето си взех лопата и портативен стоманен сейф с ключалка с шифър. Общата стойност на покупките ми беше седемнайсет долара и деветнайсет цента. Ще се окажат ли достатъчни, за да превърнат света в едно ужасно и мрачно място? И какво ще се случи с продавача, в чиято съдба се намесих още с влизането си в железарията?

Не знам, но съм сигурен в едно — някога дадох на един от играчите във футболния отбор на гимназията шанса да блесне като актьор и в крайна сметка приятелката му беше обезобразена. Навярно бихте казали, че не съм отговорен за станалото, ала всички знаем истината, нали така? Пеперудата разперва крилцата си.

В продължение на три седмици пишех всеки ден. В някои дни по дванайсет часа. В други — по четиринайсет. Писалката ми препускаше ли, препускаше по белия лист… Ръката ми се разрани. Направих ѝ компрес и продължих да пиша. В някои вечери отивах в лисбонското автокино, където предлагат билети с намаление за пешеходци — само по трийсет цента. Сядах в един от сгъваемите столове пред павилиончето на снекбара, недалеч от детската площадка, и гледах. Отново се насладих на „Дългото горещо лято“ 71 71 Филм от 1958 г. по „Селцето“ на Уилям Фокнър с участието на Пол Нюман. — Б.пр. . Изгледах „Мостът над река Куай“ 72 72 „Мостът над река Куай“ е британски военен филм от 1957 г. за Втората световна война, дело на режисьора Дейвид Лийн, по романа „Мостът на река Куай“ на френския писател Пиер Бул. — Б.пр. и мюзикъла „Южният Пасифик“.

Един ден имаше „БИ-БРУТАЛНА ХОРЪР ВЕЧЕР“, в която прожектираха „Капката“ 73 73 „Капката“ (The Blob) — филм на ужасите от 1958 г. с участието на Стив Маккуин. — Б.пр. и „Мухата“. Тогава се запитах какво всъщност променям. Ако размажех примерно една мушица… нямаше ли това да се отрази върху следващите десет години от бъдещето? Или следващите двайсет… Четирийсет?