Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Музикантите от „Бийтълс“ се събрали отново и изнесли прочутия „Концерт на мира“. Атентатор-камикадзе сред публиката детонирал експлозивите, скрити в дрехите му, и погубил три хиляди зрители. Пол Маккартни ослепял.

Малко след това Близкият изток буквално пламнал.

Русия претърпяла национална катастрофа.

Някаква отцепническа група — вероятно изпратени в изгнание руски фанатици — започнали да продават ядрено оръжие на различни терористични групировки, сред които и „Базата“.

— Докъм 1994 — каза сухо Хари — нефтените находища пресъхнаха и заприличаха на черно стъкло. Като онова, дето свети в тъмното. Оттогава тероризмът сам се обезсмисли. Преди две години някой взриви атомно куфарче в Маями, ама не постигна кой знае какво. Мисълта ми е, че трябва да минат най-малко шейсет-осемдесет години, преди хората пак да купонясват на Саут Бийч — да не говорим, че всичко в Мексиканския залив стана на супа, — обаче само десет хиляди измряха от радиацията. Междувременно този проблем престана да ни вълнува, щото Мейн гласува да стане част от Канада, а президентът Клинтън посрещна с готовност решението ни.

— Бил Клинтън ли е президент?

— Не, бе, човек! Беше номиниран за изборите през две хиляди и четвърта, обаче умря от сърдечен удар по време на едно събрание. Тогава на политическата сцена излезе жена му. И сега тя е президент.

— Добре ли си върши работата?

Хари завъртя длан.

— Не е зле… но не можеш да издадеш закон срещу земетресенията. А в крайна сметка това е най-големият ни проблем.

Някъде над нас отново се разнесе онзи воднист, раздиращ звук. Погледнах нагоре. Хари дори не си направи труда.

— Какво е това? — попитах.

— Синко — погледна ме той, — никой не знае. Учените още спорят по въпроса, но в този случай май проповедниците са напипали верния отговор. Според тях Господ се подготвял да срине всичко, сътворено от ръцете Му, тъй както Самсон сринал навремето Храма на филистимяните. — Той допи уискито си. Руменината започваше да плъзва по бузите му… които, доколкото можех да видя, изглеждаха непокътнати от радиационните язви. — И навярно са прави.

— Боже всемогъщи! — отроних.

Той равнодушно ме изгледа.

— Е, стига ли ти толкова история, синко?

И още как. Щеше да ми държи влага за цял живот.

— Ще си вървя — казах. — Ще се справиш ли?

— Сякаш досега не съм се справял… — измърмори Хари и ме изгледа изпитателно. — Джейк, откъде точно се взе? И защо ми се струва, че те познавам?

— Може би защото дълбоко в себе си винаги знаем кои са нашите ангели-хранители?

— Глупости.

Исках да си тръгна. Донякъде защото след следващото рестартиране на системата животът ми щеше да бъде доста по-простичък, ала най-вече заради своя домакин. Все пак той беше свестен човек, който бе страдал предостатъчно във всяко от трите си въплъщения. Пристъпих отново до камината и взех една от рамкираните фотографии.

— По-внимателно! — подвикна ми Хари. — Това е семейството ми!

— Знам — кимнах и сложих снимката в костеливите му възлести пръсти. Зърнестото черно-бяло изображение вероятно беше увеличено от стандартна кодакова снимка. — Баща ти ли я е правил? Питам, понеже само него не виждам.

Той ме изгледа озадачено, после погледът му се върна към фотографията.

— Не — каза. — Една съседка ни щракна през лятото на петдесет и осма. По туй време нашите вече се бяха разделили.

Зачудих се дали е била същата съседка, която бях видял да пуши, докато миеше семейната кола и от време на време пръскаше с маркуча домашното куче. Някак си бях сигурен, че е била точно тя. От най-затънтените кътчета на съзнанието ми, сякаш ехтящи от дълбок кладенец, се разнесоха гласчетата на скачащите на въже момиченца: „Татко кара подводница.“

— Имаше проблем с алкохола. В ония времена това не беше кой знае какъв проблем — голяма част от мъжете пиеха и оставаха под един покрив с жените си, — но той ставаше наистина гаден, когато се напие…

— Не се и съмнявам — измърморих.

Той ме изгледа косо, после се усмихна. Повечето му зъби липсваха, обаче усмивката му пак беше симпатична.

— Няма как да го знаеш, Джейк. На колко си години?

— На четирийсет — отвърнах, макар и да бях сигурен, че тази нощ изглеждам доста по-стар.

— Следователно си роден през 1971.

Всъщност бях роден през седемдесет и шеста, обаче нямаше начин да му го кажа, без да обясня петте липсващи години, пропаднали в заешката дупка като Алиса в Страната на чудесата.