Стивън Кинг: 22 ноември 1963

Открай време не съм плачльо. Бившата ми жена Кристи твърдеше, че ме е напуснала, понеже ми липсвал „емоционален градиент“ (все едно онзи тип, с когото се беше запознала на сбирките на Анонимните алкохолици, нямаше нищо общо). Казваше, че би ми простила, задето не съм плакал на погребението на баща ѝ — все пак го познавах само от шест години и нямаше как да разбера, че е бил страхотен и щедър човек (ама, разбира се, че е бил щедър, след като ѝ беше подарил мустанг-кабриолет по случай завършването на гимназията). Разправяше още, че чак след като не се разплаках и на погребенията на собствените си родители, които починаха през две години (баща ми умря от рак на стомаха, а майка ми беше покосена от инфаркт, докато беше на почивка във Флорида), започнала да проумява онова с емоционалния градиент. Според нея бях „неспособен да почувствам емоциите си“, както се изразяваха откачалките от Анонимните алкохолици.

— Никога не съм те виждала да пророниш и сълза — обяви с равнодушния тон на човек, който си е наумил да сложи край на една връзка. — Дори когато ми каза, че се налага да отида в клиника заради проблемите с алкохола, иначе ще ме зарежеш.

Този разговор проведохме около шест седмици преди жена ми да си събере багажа и да се пренесе при Мел Томпсън, който живееше в другия край на града. „Любов пламва между младеж и девойка в нашия кампус“ — още една крилата фраза от сбирките на Анонимните алкохолици.

Не се разплаках, когато тя си тръгна. Нито когато се прибрах в малката къща с голямата ипотека. Проснах се на леглото, което сега беше само мое, закрих с длан очите си и потъгувах.

Без да пророня нито една сълза.

Обаче Кристи грешеше. Не съм емоционален инвалид. Един ден, когато бях на девет, се върнах от училище и мама ме чакаше на вратата. Каза ми, че моето ко̀ли, което бях кръстил Дрипльо, било прегазено от камион, при това шофьорът дори не си направил труда да спре. Не плаках, когато го погребахме, макар татко да ме предупреди, че няма да стана за смях, ако си поплача, но се разридах, като чух за смъртта на любимеца си. Отчасти защото за пръв път се сблъсквах със смъртта, но най-вече защото не се бях погрижил да затворя Дрипльо в задния двор, където не минаваха камиони.

Плаках и когато лекарят на мама ми съобщи по телефона за трагедията:

— Моите съболезнования, но нямаше как да ѝ се помогне. Понякога хората умират внезапно и ние, лекарите, казваме, че това е лека смърт.

Кристи не беше у дома, когато той ми се обади — наложило ѝ се беше да остане в училището след часовете, за да се обяснява с някаква жена, недоволна от последните оценки на сина си, — но аз наистина плаках. Отидох в пералното помещение, извадих от коша с мръсното спално бельо някакъв чаршаф, притиснах го до лицето си и си поплаках. Не дълго, обаче плаках. Не го споделих с жена си: стори ми се безсмислено отчасти защото тя щеше да си помисли, че си прося съчувствие (не е мъдрост от сбирките на АА, но може би трябва да я включат в речника си с крилати фрази), отчасти понеже не мисля, че способността да плачеш по поръчка е задължително условие за щастлив брак.

Като се замисля, никога не съм виждал баща си да рони сълзи; когато нещо го развълнуваше, тежко въздишаше или тихо се кискаше: никакво скубане на косите, никакъв гръмък смях. Уилям Епинг таеше всичко в себе си, майка ми донякъде приличаше на него. Което ме навежда на мисълта, че неспособността да плачеш се предава по наследство. Ала да ме нарекат емоционален инвалид, „неспособен да почувства емоциите си“? Това вече беше прекалено. Спомням си, че след смъртта на мама плаках само още един път — когато прочетох историята за бащата на чистача. Седях сам в учителската стая в гимназията и преглеждах есетата на учениците от курса за възрастни. Отвън чувах тупкането на баскетболните топки, свирката за таймаут и виковете на публиката, наблюдаваща бейзболния мач между „Лисбонските хрътки“ и „Тигрите от Джей“. Кой може да разбере кога и защо животът му ще се преобърне?