Да, разплаках се. Плачът ми беше искрен, защото идваше от сърцето ми. Чух как оркестърът на гимназията засвири марша на победата: нашият отбор беше спечелил — браво на момчетата! Може би по-късно Хари и колегите му щяха да пометат боклуците, нахвърлени под скамейките.
Написах голяма червена шестица най-отгоре на първата страница. Погледах я няколко секунди и добавих голям червен плюс. Защото съчинението беше хубаво и защото мъката на Хари развълнува мен, читателя. А не е ли тъкмо това целта на есе за шест плюс? Да вълнува, да предизвиква емоционален ответ?
Колкото до мен… безкрайно съжалявам, че бившата ми съпруга не се оказа права. По-добре да бях емоционален инвалид. Понеже всичко, което последва — всяко ужасяващо събитие — беше породено от тези сълзи.
Първа част
Повратен момент
1.
Хари Дънинг завърши гимназията с пълно отличие. По негова покана отидох на церемонията по връчването на дипломите във физкултурния салон на гимназията „Лисбон Фолс“. Наистина си нямаше другиго, пък и ми беше приятно.
След молитвата (прочетена от отец Бенди, който рядко пропускаше гимназиално събитие) си проправих път през тълпата от неориентирани приятели и родители към Хари, който стърчеше самичък, издокаран с възголяма черна тога, стиснал в една ръка дипломата си, в другата — академична шапка с пискюл. Взех шапката, за да се здрависам с него. Той се усмихна и въпреки че зъбите му бяха раздалечени и криви, усмивката му беше лъчезарна и пленителна.
— Благодаря, че дойдохте, господин Епинг. Задължен съм ви.
— Удоволствието е изцяло мое. И можеш да ми викаш Джейк. Такава невинна волност позволявам само на учениците, които са кажи-речи на възрастта на баща ми.
За момент се стъписа, после се разсмя:
— Май вярно съм му набор, а? Божке!
И на мен ми досмеша. Отвсякъде край нас се носеше смях. Имаше и сълзи, разбира се. Аз трудно се просълзявам, но за други хора изглежда е нещо естествено.
— Че и шестица отгоре на всичкото! Божке! Не съм получавал шестица откакто се помня! Не съм си и мечтал да ми пишат!
— Заслужи си я, Хари. Та кое е първото нещо, което ще направиш като абитуриент.
Усмивката му помръкна за миг — май не се беше замислял по въпроса.
— Ами ще се върна вкъщи. Живея под наем на Годард Стрийт. — Той вдигна дипломата с два пръста, сякаш се боеше да не размаже мастилото. — Ще я сложа в рамка и ще я окача на стената. После смятам да си налея чашка винце, да се разположа на дивана и да ѝ се любувам, докато дойде време за лягане.
— Добра идея — рекох, — но какво ще кажеш първо да хапнем по един бургер с пържени картофки? Може да отскочим до „Закусвалнята на Ал“.
Очаквах да се намръщи — колегите ми така биха реагирали. Да не говорим за учениците ни; не искаха и да чуят за заведението на Ал и обикновено висяха или в „Дейри Куин“ срещу училището, или в „Хай Хет“ на шосе 196, близо до някогашното лисбонско автокино.
— С удоволствие, господин Епинг. Благодарско!
— Нали се разбрахме да ми викаш Джейк.
— Така де, Джейк!
Заведох Хари в „Закусвалнята на Ал“, където бях единственият редовен клиент от гимназията, и въпреки че това лято беше наел сервитьорка, Ал ни обслужи сам. Както обикновено от ъгълчето на устата му висеше цигара (макар че пушенето беше забранено в обществените заведения за хранене, което изобщо не тревожеше Ал) и той присвиваше око, защото пушекът влизаше право в него. Като видя сгънатата тога и се досети какъв е поводът, настоя да ни черпи (така и така сметката беше смешна; храната при Ал беше на безценица, което пораждаше слухове за тъжната съдба на доста квартални песове). Освен това ни снима и окачи фотографията на така наречената „Нашенска стена на славата“. Озовахме се сред други „знаменити нашенци“ като покойния Албърт Дънтън, основател на бижутерия „Дънтън“; Ърл Хигинс, бивш директор на Лисбонската гимназия; Джон Крафтс, собственик на автокъща „Джон Крафтс“; и естествено отец Бенди от църквата „Свети Кирил“. (Отецът беше изтипосан наравно с папа Йоан XXIII, който не беше местен, но пред когото Ал Темпълтън — самопровъзгласен „добър кътулик“ — благоговееше.) На снимката от онзи ден широка усмивка озаряваше лицето на Хари Дънинг. Аз бях застанал до него и двамата държахме дипломата. Вратовръзката му се беше поизкривила. Запомнил съм тази дребна подробност, защото ме подсети за завъртулките, с които украсяваше камшичето на малкото „щ“. Спомням си го добре. Като бял ден.
Читать дальше