Стивън Кинг: 22 ноември 1963

Тази информация не ми беше известна; и да е кашлял, със сигурност не го е правил край мен. Освен това отново бъркаше с изчисленията.

— Ал, ехо? Юни е. Преди седем месеца беше декември.

Той махна с ръка — с тънките си пръсти, на единия от които едва се държеше пръстен на морски пехотинец, който някога му пасваше отлично — все едно да каже: „Прави се, че не си чул засега, просто се прави на ударен.“

— Първоначално си мислех, че просто съм пипнал коварна настинка. Но нямах температура, а и вместо да се успокоява, кашлицата се засилваше. После започнах да слабея. Не съм дръвник, друже, и винаги съм си знаел, че голямото членестоного може да ме дебне зад някой ъгъл… макар че и майка, и татко пушеха като комини, а прехвърлиха осемдесетте. Май все си намираме оправдания да не оставяме вредните си навици, а?

Отново се изкашля и извади кърпичката. Когато пристъпът поотмина, каза:

— Пак се отплеснах, ама го правя цял живот и ми е трудно да спра. По-трудно и от спирането на цигарите. Като почна да се отклонявам от въпроса, се направи, че си прерязваш гърлото с пръст, та да се усетя.

— Добре — съгласих се любезно. Вече ми бе минало през ума, че всичко това е сън. Ако беше сън, то той беше най-реалистичният; виждах дори сенките, които въртящият се вентилатор на тавана хвърляше по салфетките за хранене с надпис „НАЙ-ЦЕННИЯТ НИ КАПИТАЛ СТЕ ВИЕ!“.

— Накратко казано, отидох на доктор, направиха ми рентгенова снимка и хоп, изненада — два големи тумора. Напреднал стадий. Никакъв шанс за операция.

„Рентгенова снимка ли — зачудих се наум, — наистина ли още ги използват за диагностициране на рак?“

— Поостанах известно време, но в крайна сметка трябваше да се върна.

— Откъде? От Люистън? Окръжната Мейнска болница?

— От ваканцията. — Очите му се взираха в мен от тъмните кухини, в които чезнеха. — Само дето хич не беше ваканция.

— Ал, нищо не разбирам. Вчера беше тук и си беше добре .

— Хубаво поогледай лицето ми. Започни от косата и карай надолу. Опитай се да игнорираш стореното от рака — факт е, че доста подли игрички си играе с вида на човек — и после ми кажи, че съм същият онзи Ал, който си видял вчера.

— Е, очевидно си отмил боята от косата си…

— Никога не съм се боядисвал. Не виждам смисъл да насочвам вниманието ти към зъбите, които ми опадаха, докато бях… другаде. Знам, че си забелязал липсата им. Да не си мислиш, че това е дело на рентгеновия апарат? Или на стронций-90 в млякото? Дори не пия мляко, само си капвам по малко в последната чаша кафе за деня.

— Какъв стронций?

— Зарежи. Осъществи връзка с женското си „аз“, така да се каже. Погледни ме с очите, с които жените оглеждат други жени, когато се опитват да преценят възрастта им.

Опитах се и макар наблюденията ми да не бяха като за пред съда, успях да убедя поне себе си. От ъгълчетата на очите му се разстилаха мрежи от тънки бръчици, а клепачите му бяха надиплени с миниатюрни гънки, присъщи за хората, на които вече не им се налага да показват пенсионерска карта, за да си купят билети за кино. Бразди, които ги нямаше вчера вечерта, сега чертаеха вълнообразни графики по челото на Ал. Две по-дълбоки бръчки образуваха скоби около устата му. Брадичката му се бе поизострила, а кожата по врата му — поувиснала. Острата брадичка и съсухрената шия може и да бяха отзвук от катастрофалното слабеене на Ал, но тези бръчки… а и ако не лъжеше за косата си…

Усмихваше се леко. Усмивката беше нерадостна, но не и лишена от чувство за хумор. Което някак влошаваше ситуацията.

— Спомняш ли си рождения ми ден през миналия март? „Не се кахъри, Ал — каза ми, — ако тая глупава шапчица се подпали, като се надвесиш върху скарата, ще грабна пожарогасителя и ще те спася.“ Помниш ли го това?

Спомнях си го.

— Каза, че официално могат да ти връчат титла „Хайнц“.

— Така си е. А сега съм на шейсет и две. Знам, че ракът ме е състарил още повече, но тези… и тези… — Той докосна челото си, после ъгълчето на едното око. — Тези са автентични старчески татуировки. Нещо като почетни медали.

— Ал… може ли чаша вода?

— Разбира се. Шок си е, нали? — Хвърли ми състрадателен поглед. — Вероятно си мислиш: „Или аз съм откачил, или той е откачил, или и двамата сме се чалнали.“ Напълно те разбирам. Бил съм на твое място.

Измъкна се с усилие от кабинката, а дясната му ръка се шмугна под лявата мишница, като че го беше страх да не се разпадне. После тръгнахме покрай бара. В този момент ми се изясни поредният елемент от тази сюрреалистична среща: с изключение на случаите, когато седяхме на една пейка в църквата „Свети Кирил“ (които си бяха рядкост; макар семейството ми да беше религиозно, аз самият не бях голям „кътулик“), или се засичахме на улицата, никога не бях виждал Ал без готварска престилка.