Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Откопчах калъфа на телефона от колана си и го поставих върху кашон с консерви риба тон. Добавих и портфейла, тънка пачка банкноти, към долар и петдесет на монети и ключодържателя си.

— Задръж ключовете, те не са важни.

За мен бяха важни, но си премълчах.

Ал бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, значително по-дебела от онази, която бях оставил върху кашона. Подаде ми я.

— Джобни пари. В случай, че решиш да си купиш сувенир или нещо такова. Дават ли ти — взимай.

— Защо да не използвам собствените си пари? — Въпросът ми прозвуча съвсем нормално. Все едно този психарски разговор имаше някакъв смисъл.

— Не ги мисли тия работи сега. Приключението ще отговори на повечето ти въпроси много по-добре, отколкото аз самият бих съумял дори в тип-топ кондиция, а точно в тоя момент съм на светлинни години от тип-топ. Вземи парите.

Взех ги и поогледах пачката. Горните банкноти изглеждаха нормално. После попаднах на петарка, която хем беше нормална, хем странна. Над лика на Ейб Линкълн пишеше „СРЕБЪРЕН СЕРТИФИКАТ“, а от лявата му страна имаше голямо синьо 5. Вдигнах я към светлината.

— Спокойно, не е фалшива. — Май напук на изтощението си Ал се забавляваше.

Може — на пипане си беше истинска, колкото и на вид — но не се виждаше воден знак.

— Не е фалшификат, просто е стара — казах.

— Прибери парите в джоба си, Джейк.

Така и направих.

— Имаш ли джобен калкулатор? Някакви други електронни джаджи?

— Не.

— Тогава си готов. Обърни се към задната част на склада. — Преди да успея, той се плесна по челото и заяви: — Майко мила, кукувица ми е изпила мозъка. Забравих Човека с жълтата карта.

— Кой? Какво?

— Човекът с жълтата карта. Така му викам, не му знам истинското име. Ето, вземи. — Той порови из джоба си и ми подаде монета от петдесет цента. Не бях виждал такава от години. Може би още от дете.

Претеглих я в дланта си.

— Сигурен ли си, че е добра идея да ми я даваш? Вероятно е ценна.

— Много ясно, че е ценна, струва половин долар.

Разкашля се, но този път сякаш го разтърси свиреп вятър. Тръгнах към него, а той ми махна с ръка да вървя. Облегна се на купчината кашони с моите джунджурии отгоре, изплю се в салфетките, погледна ги, потрепери, после ги стисна в юмрука си. Изнуреното му лице беше обляно в пот.

— Гореща вълна или друга такава гадория. Шибаният рак е видял сметката и на термостата ми, освен на всичко останало. Та по въпроса за Човека с жълтата карта. Безобидно пиянде е, но друг като него не познавам. Май подозира нещо. Струва ми се, че е просто съвпадение — защото все виси близо до мястото, където ти ще излезеш — но държа да те предупредя за него.

— Е, не се справяш особено добре — информирах го. — Идея си нямам за какво говориш.

— Ще ти каже: „Дадоха ми жълта карта от «Зелена фасада», та пусни и ти долар, щото днеска е ден за дваж повече пари.“ Запомни ли?

— Запомних. — Работата загрубяваше.

— Наистина в шапката му е втъкната жълта карта. Сигурно е визитка на таксиметрова компания или пък намерен в канавката купон за „Ред енд Уайт“, но мозъкът му е дал фира от евтиното вино и като че ли си мисли, че е като златния билет на Уили Уонка 3 3 Герой от „Чарли и шоколадената фабрика“ от Роалд Дал. Собственикът на фабриката Уили Уонка измисля хитроумна лотария: пет златни бичета, скрити под опаковката на пет шоколада, ще дадат възможност на пет деца да посетят фабриката и да получават бонбони и шоколад до края на живота си. — Б.пр. . Та значи ти му кажи: „Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка“ и му дай монетата. Тогава той сигурно ще каже… — Ал вдигна пръст. — Сигурно ще каже нещо като „Какво правиш тук“ или „Откъде се взе“. Дори може да отбележи: „Не си същият.“ Не ми се вярва, но е възможно. Толкова много неща са ми непонятни. Каквото и да ти каже, просто го остави до сушилнята — той там си виси — и излез през вратата. Като си тръгнеш, той вероятно ще каже: „Знам, че имаш долар, стипца такава“, но ти не му обръщай внимание. Не поглеждай назад. Пресечи релсите и си на ъгъла на Мейн и Лисбон. — Усмихна ми се дяволито. — Оттам нататък, друже, светът е твой.

— Сушилня ли? — Май смътно си спомнях нещо подобно до закусвалнята, нищо чудно да беше сушилнята на старата фабрика, но каквото и да е било, вече го нямаше. Ако в задната част на склада имаше прозорче, изгледът му щеше да е към двора с тухлена настилка и магазинчето за зимни дрехи, наречено „Вашето кътче в Мейн“. Купих си яке на „Норт Фейс“ от там малко след Коледа и излезе много на сметка.