Стивън Кинг - 22 ноември 1963

— Не я мисли сушилнята, само запомни какво ти казах. Сега пак се обърни — а така — и направи две-три крачки напред. Мънички. Миши стъпки. Представи си, че се опитваш да намериш най-горното стъпало на голямо стълбище в тъмното — толкова внимателно.

Направих каквото ми каза, чувствайки се като най-големия олигофрен на земята. Една стъпка… приведох глава, за да не се ударя на алуминиевия таван… две стъпки… сега вече направо клечах. Още стъпка-две и щеше да ми се наложи да лазя. Дотам ничие предсмъртно желание нямаше да ме накара да стигна.

— Ал, това е глупаво. Освен ако не искаш да ти донеса кутия плодов коктейл или опаковка желе, повече няма накъде д…

В този момент кракът ми пропадна, все едно под него имаше стъпало. Само дето още си беше стабилно стъпил на покрития с тъмносив линолеум под. Виждах го.

— Това е — обади се Ал. Дрезгавината от гласа му беше изчезнала, сякаш удовлетворението действаше като балсам на гърлото му. — Намери го, друже.

Но какво бях намерил? Какво ми се случваше? Бях склонен да го отдам на силата на внушението, тъй като независимо от усещанията ми все още виждах крака си на пода. Само че…

Нали се сещате как като затворите очи през слънчев ден, все още виждате онова, което досега сте гледали? Тъкмо това ми се случи. Като погледнах надолу, видях крака си на пода. Но само мигнах и — милисекунда преди или милисекунда след като затворих очи, не съм сигурен — зърнах крака си върху някакво стъпало. И то не на светлината на шейсетватова крушка. Под лъчите на яркото слънце.

Вцепених се.

— Давай — подкани ме Ал. — Нищо лошо няма да ти се случи, друже. Продължавай напред. — Закашля се и успя да добави с отчаяно ръмжене: — Направи го заради мен.

Послушах го.

Бог да ми е на помощ, послушах го.

Направих още една крачка и слязох по второ стъпало. Очите ми продължаваха да настояват, че съм стъпил на пода в склада на „Закусвалнята на Ал“, но сега се бях изправил и главата ми вече не опираше в тавана. Разбира се, това беше невъзможно. Стомахът ми се разбунтува в отговор на обърканите ми възприятия и чувствах как обядът от сандвич с яйчена салата и парче ябълков пай се кани да натисне копчето за катапулта.

Зад гърба ми — но сякаш от разстояние петнайсет метра вместо метър и половина — Ал каза:

— Затвори очи, приятел, така ще ти е по-лесно.

Като ги затворих, сетивният хаос се разсея. Сякаш досега бях кривоглед и в този момент зрението ми се оправи. Или по-скоро все едно си слагах специалните очила за гледане на 3D филм. Придвижих десния си крак и слязох по още едно стъпало. Наистина имаше стълбище; сега, когато зрението ми не участваше, тялото ми го знаеше със сигурност.

— Направи още две крачки и погледни — каза Ал. Звучеше все по-отдалеч. Като че се намираше в другия край на закусвалнята, а не до вратата на склада.

Сложих левия си крак на долното стъпало. После и десния, и не щеш ли, усетих нещо като пукване на балон в главата ми, точно като онова, което чуваме, когато налягането в самолета се промени рязко. Тъмнината зад клепачите ми почервеня и почувствах топлина върху кожата си. Слънчева топлина. Сигурен бях. А онази слаба сярна миризма се беше засилила, придвижила се беше нагоре по обонятелната скала от едва доловима до неприятна. И в това бях сигурен.

Отворих очи.

Вече не се намирах в склада. Не се намирах в „Закусвалнята на Ал“. Макар че в склада нямаше врата към външния свят, бях попаднал отвън. Стоях във вътрешното дворче. Обаче не беше с тухлена настилка и покрай него не се виждаха магазини. Бях стъпил върху ронещ се, мръсен цимент. Няколко грамадни метални съда, препълнени с нещо, покрито с груб кафяв плат с размерите на корабно платно, бяха подредени до чисто бялата стена, където преди се намираше „Вашето кътче в Мейн“.

Обърнах се да погледна към големия сребрист фургон, в който се помещаваше „Закусвалнята на Ал“, но от фургона нямаше и помен.

На негово място се издигаше огромното, сякаш излязло от роман на Дикенс здание на „Уорумбо Милс енд Уийвинг“ и вътре кипеше бурна дейност. Чувах тътена на бояджийските барабани и сушилните, тракането на големите тъкачни станове, някога заемали втория етаж (бях ги виждал на снимка, обкръжени от жени със забрадки и работнически комбинезони, в малката сграда на „Лисбонското историческо общество“ на Мейн Стрийт). Трите високи комина, които се бяха срутили по време на паметната буря през осемдесетте, бълваха сивкавобял дим.