Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Той взе чиста чаша и ми наля вода от лъскав хромиран кран. Благодарих му и се обърнах да тръгна към малката стаичка, но той ме потупа по рамото. Ще ми се да не го беше правил. Имах чувството, че ме е потупал светлоокият Стар моряк от поемата на Колридж.

— Искам да видиш нещо, преди да седнем пак. Така ще стане по-бързо. Само дето няма точно да го видиш . Май по-скоро ще го изживееш . Изпий си водата, друже.

Изпих половината. Беше студена и приятна за езика, но не успях да сваля поглед от него. Мерзавецът в мен очакваше всеки момент да му скочат, като на първата, нищо неподозираща жертва от онези филми за избягал от лудницата маниак, които като че ли винаги съдържаха по някоя цифра в заглавието си. Но Ал си стоеше с подпряна на бара ръка. Сбръчкана ръка с уголемени кокалчета. Никак не изглеждаше да е на човек към шейсетте, бил той с рак, пък и…

— Това от облъчването ли е? — попитах внезапно.

— Кое?

— Хванал си тен . Да не говорим за тъмните петна по ръцете ти. Това могат да ти го причинят само радиацията или продължителното излагане на слънце.

— Е, тъй като не съм се подлагал на лъчева терапия, значи остава слънцето. През последните четири години доволно се попекох.

Доколкото знаех, Ал беше прекарал по-голямата част от последните четири години в печене на бургери и правене на млечни шейкове под флуоресцентни лампи, но си затраях. Просто допих водата. Като оставих чашата на бара, забелязах, че ръката ми леко трепери.

— Така, какво искаш да видя? Или да изживея?

— Ела насам.

Преведе ме през дългата, тясна кухня, покрай двойната скара, фритюрниците, мивката, хладилника „Фрост Кинг“ и бучащия фризер, който ми стигаше до кръста. Спря се пред притихналата съдомиялна и посочи вратата в другия край на кухнята. Беше доста ниска; вероятно му се налагаше да се навежда, като минава през нея, а той беше висок само метър и седемдесет. Аз съм един и деветдесет — някои от учениците ми викаха Епинг Хеликоптера.

— Ето там — каза той. — През вратата.

— Това не е ли кухненският ти склад? — Въпросът беше абсолютно риторичен; толкова пъти през изминалите години го бях виждал да изнася от там консерви, чували с картофи и торби с храна, за да знам отлично какво има зад ниската врата.

Ал като че ли не ме беше чул.

— Да съм ти казвал, че заведението ми отвори врати първо в Обърн?

— Не.

Той кимна, но дори това беше достатъчно да предизвика поредния пристъп на кашлица. Покри уста с вече доста изцапаната кърпа. Когато и този щурм отмина, Ал я метна в кофата за боклук и взе няколко салфетки от кутията в ъгъла.

— Фургонът е направен през трийсетте по подобие на къщата „Алюминер“ и е в стил ар деко. Мечтаех си за него от дете, откакто баща ми ме заведе в ресторанта „Чат енд Чу“ в Блумингтън. Купих си го напълно оборудван и отворих заведението на Пайн Стрийт. Подвизавах се там почти година и ми стана ясно, че ако остана, след още година ще фалирам. В квартала беше пълно с добри и не толкова добри ресторанти за бързо хранене и всичките си имаха редовни клиенти. Чувствах се като новоизлюпено юристче, започнало частна практика в градче, което вече си има дузина утвърдени имена в бизнеса. Отгоре на всичко по онова време „Прочутия тлъст бургер на Ал“ се продаваше за два и петдесет. Дори през 1990 таванът ми беше два долара и половина.

— Тогава как, по дяволите, го продаваш на половин цена в момента? Освен ако наистина не го правиш с котешко ?

Той изпръхтя и дълбоко в гърдите му звукът се повтори като слизесто ехо.

— Друже мой, продавам не друго, ами сто процента чисто американско говеждо, най-доброто в цял свят. Много ясно, че знам какви ги разправят хората. Обаче не ми дреме. Какво да се прави? Не мога да им затворя устите. Същото е като да спреш вятъра.

Прокарах пръст по гърлото си. Ал се усмихна.

— Да, отнесох се, знам, но поне това е част от историята. Защо не продължих да си блъскам главата в стената на Пайн Стрийт — защото Ивон Темпълтън не е отгледала нито един кретен. „По-добре да си обереш крушите и да подхванеш борбата наново някой друг ден“ — така ни учеше. Събрах остатъка от капитала, подлъгах банката да ми отпусне заем от пет бона — не питай как — и ето ме в Лисбон Фолс. Не че и тук бизнесът потръгна, не и при сегашното положение на икономиката и всички тия приказки за Мяу бургери и Бау бургери, и Скункс бургери, и каквото там им е хрумнало на хората, но пък излиза, че вече не съм обвързан с икономиката като другите. И то благодарение на онова, което се намира зад тая врата. Нямаше го, когато се установих в Обърн, бих се заклел върху триметрова купчина библии. Тук се появи.