Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Когато сянката ми попадна в скута му, Човекът с жълтата карта се обърна и ме проучи с мътни очи.

— Какъв си пък ти, мама му стара? — попита ме, само дето от неговата уста прозвуча като „Къв спати, мамстара?“

Ал не ми беше дал подробни инструкции относно отговорите на подобни въпроси, затова играх на сигурно.

— Не ти влиза в работата, мама му стара.

— Ми майната ти и на теб.

— Добре — казах. — Разбрахме се.

— Кво?

— Приятен ден. — Тръгнах към плъзгащата се врата, която зееше отворена. Вляво отвън се беше появил паркинг, пълен с ретроавтомобили, чието място беше в музея. Повечето бяха доста очукани. Имаше буикове с хромирани декоративни елементи и фордове с издължени предници. „Принадлежат на работниците — помислих си. — Истински работници, които в момента се бъхтят за почасовата си надница.“

— Дадоха ми жълта карта от „Зелената фасада“ — обади се пияндето. Говореше едновременно предизвикателно и напрегнато. — Та пусни и ти долар, щото днеска е ден за дваж повече пари.

Показах му монетата от петдесет цента. Със самочувствието на актьор, получил една-единствена реплика в пиесата, казах:

— Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка.

„Тогава му я даваш“ беше ме инструктирал Ал, но не ми се наложи. Човекът с жълтата карта я грабна от ръката ми и я приближи към лицето си. За момент си помислих, че ще я провери със зъби, но той я стисна в ръка и я скри от погледа ми. Зяпна ме отново с почти комично недоверчиво изражение.

— Кой си ти? Откъде се взе?

— Гръм да ме удари, ако знам — отвърнах и пак се запътих към вратата. Очаквах онзи да ме бомбардира с още въпроси, но не се обади повече. Излязох навън.

Най-новата кола на паркинга беше „Плимут Фюри“ от средата или края на петдесетте, по моя преценка. Табелата с регистрационния ѝ номер изглеждаше като невъобразимо антична версия на тази на субаруто ми; по молба на бившата ми съпруга моята беше с розова лентичка в подкрепа на борбата с рака на гърдата. На тази също пишеше „ВАКАНЦИОННИЯ ЩАТ“, но беше оранжева вместо бяла. Както в повечето щати, и в Мейн регистрационните номера вече съдържат букви — този на моето субару е 23383 IY — но на задницата на почти новото бяло-червено фюри пишеше само 90-811. Без букви.

Докоснах капака на багажника. Беше твърд и нагорещен от слънцето. Съвсем истински.

„Пресечи релсите и си на ъгъла на Мейн и Лисбон Стрийт. Оттам нататък, друже, светът е твой.“

Никакви железопътни релси не минаваха пред старата фабрика — не и по мое време — но тук ги имаше. И не бяха просто артефакти от отминала епоха. Бяха излъскани и светеха. Някъде в далечината се чуваше тудуф-тудуф — истински влак. Кога за последно са минавали влакове през Лисбон Фолс? Едва ли след закриването на фабриката и златните години на завода за строителни материали „Ю Ес Джипсъм“ (който местните наричаха „С пълен джоб съм“).

„Само че съм готов да се обзаложа, че именно сега са златните му години — помислих си. — На фабриката също. Защото вече не се намирам във второто десетилетие на двайсет и първи век.“

Вървях, без да осъзнавам, че се движа — като в сън. Бях стигнал до ъгъла на Мейн Стрийт и шосе 196, познато и с името Стария Люистън Роуд. Но сега никой не би го нарекъл стар. А по диагонал от пресечката, на отсрещния ъгъл…

Виждах „Кенебек Фрут Кампъни“, което определено беше твърде грандиозно име за магазин на ръба на фалита — поне според мен — през десетте ми години като преподавател в лисбонската гимназия. Колкото и странно да звучи, беше се задържал на повърхността единствено и само заради „Мокси“, тази меко казано куриозна безалкохолна напитка. Собственикът на „Фрут Кампъни“, дружелюбно старче на име Франк Анисети, се беше изказал веднъж, че населението на света се деляло съвсем естествено (и вероятно по генетичен път) на две групи: малцината богоизбрани любители на „Мокси“… и всички останали. Франк бе лепнал на всички останали етикета „злочестото дегенерирало болшинство“.

По мое време „Кенебек Фрут Кампъни“ представляваше жълто-зелена кутия с незаредена витрина… освен ако котката, която честичко се излежаваше там, не беше за продан. Покривът беше хлътнал от зимните снегове. Предлагаха се предимно рекламни сувенири на „Мокси“: крещящо оранжеви тениски с надпис „ДАЙ МИ МОКСИ!“, крещящо оранжеви шапки, колекционерски календари, тенекиени табелки уж с колекционерска стойност, но най-вероятно произведени миналата година в Китай. През по-голямата част от годината клиентите бяха кът, повечето рафтове пустееха… въпреки че човек можеше да се сдобие с шоколадово десертче или с пакет чипс (стига да му допада онзи със сол и оцет). Хладилникът беше зареден само с „Мокси“. Бира не се продаваше.