Стивън Кинг - 22 ноември 1963

— Това ли ще бъде или да ти донеса нещо от машината за безалкохолно?

— Нещо студено, само да не е „Мокси“ — чух се да казвам.

Франк 1.0 се усмихна.

— Така и така не го зареждаме, синко. Какво ще кажеш за безалкохолна бира?

— Чудесно. — И още как. Гърлото ми беше пресъхнало, а ушите ми изхвърляха пара. Чувствах се все едно имам температура.

— От пет или от десет?

— Моля?

— Бира от пет или десет цента?

— Аха. От десет май.

— Май-май добър избор направи. — Отвори фризера за сладолед и извади заскрежена халба, горе-долу с размерите на кана за лимонада. Напълни я от едното кранче на машината и ноздрите ми се изпълниха с богат и силен аромат. Обра пяната с дръжката на дървена лъжица и доля чашата, после я остави на плота. — Заповядай. Заедно с вестника — осемнайсет цента. Плюс един цент бакшиш.

Подадох му един от старинните долари на Ал и Франк 1.0 ми върна ресто.

Отпих през гъстата пяна и направо останах удивен. Беше… божествено. Вкусовите ми рецептори изпаднаха във възторг. Просто не знам как да го опиша другояче. Този отишъл си преди половин век свят миришеше невъобразимо зле, но вкусът му беше несравним.

— Прекрасна е — похвалих го.

— Тъй ми. Радвам се, че ти харесва. Не си тукашен, а?

— Не.

— Другощатец?

— Уисконсин — отговорих. Което не беше лъжа; до единайсетгодишна възраст със семейството ми живеехме в Милуоки, после баща ми си намери работа като преподавател по английски в Университета на Южен Мейн. Оттогава насам кръстосвам целия щат.

— Е, избрал си правилния момент да ни посетиш — отбеляза Анисети. — През повечето летни месеци е доста безлюдно и цените падат. Да вземем твоето питие. След Деня на труда десетцентовата бира струва само десетаче.

Звънчето над вратата издрънча; дъските на пода откликнаха с приветливо скърцане. Последният път, когато се престраших да вляза в „Кенебек Фрут Кампъни“ с надеждата да си купя таблетки против киселини (оказа се празна надежда), дъските ме бяха приветствали със стенание.

Около седемнайсетгодишно момче се шмугна зад тезгяха. Тъмната му коса беше късо подстригана, прическата леко биеше на канадска ливада. Приликата му с мъжа, който ме беше обслужил, не можеше да се отрече и ме наведе на мисълта, че това вече е моят Франк Анисети. Мъжът, който обра гъстата пяна на безалкохолната ми бира, беше баща му. Франк 2.0 дори не ме удостои с поглед; за него бях просто поредният клиент.

— Тайтъс е качил камиона на подемника — осведоми баща си. — Вика, че ще е готов до пет.

— Браво на него — отвърна Анисети старши и запали цигара. Едва сега забелязах, че по мраморния плот бяха подредени малки керамични пепелници с надпис „С «УИНСТЪН» ПУШЕНЕТО Е НАСЛАДА!“ Той пак се обърна към мен: — Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Заведението черпи. Обичаме да глезим туристите, особено когато са позакъснели.

— Благодаря, и така е добре — отговорих съвсем искрено. Ако се бях подсладил още малко, главата ми направо щеше да се пръсне. А и беше силничко — все едно да пиеш газирано еспресо.

Но сладостта на питието в заскрежената халба не можеше да се мери с тази на благата усмивка, която ми хвърли хлапакът — в нея нямаше и следа от пренебрежителната насмешка в поздрава на зализания Елвис отвън.

— В училище четохме един разказ — заговори ме той, — в който местните изяждаха туристите, ако цъфнат след края на сезона.

— Франки, така ли се говори на гост? — възмути се господин Анисети. По лицето му играеше усмивка.

— Няма проблем — уверих го. — И аз самият съм преподавал този разказ. На Шърли Джаксън, нали? „Летовниците“.

— Точно той — съгласи се Франк. — Не го схванах съвсем, ама ми хареса.

Пак пийнах от безалкохолната бира и като оставих халбата (чието масивно стъкло направи приятно за ухото дрън при допира с мраморния плот), не се изненадах особено, че почти я бях изпил. „Като нищо ще се пристрастя към тази амброзия — помислих си. — Може да сложи «Мокси» в малкия си джоб.“

Възрастният Анисети издиша струя дим към тавана, където вентилатор с големи перки го пое и разпиля из боядисания в небесносиньо гредоред.

— Някъде в Уисконсин ли си учител, господин?…

— Епинг — представих се аз. Твърде стъписан бях, за да ми хрумне да дам фалшиво име. — Да. Но сега съм в седма година.

— Това означава, че една година е в отпуск — обади се Франк.

— Знам какво означава — каза Анисети. Опита се да прозвучи ядосано, но не му се получи. Реших, че тези двамата са ми също толкова приятни, колкото и безалкохолната бира. Симпатичен ми беше и темпераментният хулиган отвън, най-вече защото дори не подозираше, че се е превърнал в клише. Тук жребият вече беше хвърлен и с него идваше чувството на сигурност. Вероятно измамно, все пак този свят криеше също толкова опасности, колкото и всеки друг, но бях посветен в нещо, което досега смятах, че беше достояние единствено на Всевишния: знаех, че лъчезарното момче, прочело разказа на Шърли Джаксън (макар и без да го „схване“), ще преживее настоящия ден и още петдесет години след него. Нямаше да умре в автомобилна катастрофа, да получи инфаркт или да хване рак на белите дробове от цигарения дим на баща си. Франк Анисети го чакаше зелена вълна.