Стивън Кинг - 22 ноември 1963

— До „Кенебек Фрут“. Пих безалкохолна бира. Беше невероятна.

— Така си е, всичко е по-вкусно там. Сигурно защото има по-малко консерванти.

— Нали се сещаш за Франк Анисети? Срещнах го като седемнайсетгодишно хлапе.

Честно казано, очаквах Ал да се изсмее, но той го прие съвсем нормално.

— Разбира се. И аз съм се срещал с Франк много пъти. Но той винаги ме вижда за пръв път — в онова време де. За Франк всяка наша среща е първа. Влиза в магазина, нали? Връща се от „Шеврон“. „Тайтъс е качил камиона на подемника — казва на баща си. — Вика, че ще е готов до пет.“ Чувал съм я тази реплика поне петдесет пъти. Не че винаги посещавам „Фрут“, като се върна, но там все е същото. После влизат жените и започват да си избират плодове. Госпожа Саймъндс и приятелките ѝ. Като да гледаш един и същи филм отново и отново.

— Всяка среща е първа — повторих думите му бавно, с паузи помежду им, опитвайки се да намеря смисъла им.

— Точно така.

— И всеки човек, когото срещаш, вижда теб за пръв път, колкото и пъти да сте се срещали преди това.

— Точно така.

— Мога да се върна и да проведа същия разговор с Франк и баща му и те дори няма да разберат.

— Пак позна. А може и да промениш нещо — да си поръчаш бананов шейк вместо бира например — и така останалата част от разговора ще протече другояче. Единственият, който май подозира нещо, е Човекът с жълтата карта, а неговият мозък е ферментирал от пиене и не може да загрее какво се случва. Ако изобщо съм прав, че е надушил нещо. Ако е надушил, то е защото по една случайност се намира близо до заешката дупка. Или каквото там е. Може би излъчва някакво енергийно поле. Той…

Ал се разкашля и не успя да довърши. Да го гледам превит на две, как се държи от едната страна и се мъчи да прикрие болката — как тя го раздира — беше болезнено. „Не може да продължава така — помислих си. — Сигурно след по-малко от седмица ще е в болницата, а може би и след броени дни.“ Нали точно затова ми се беше обадил? Защото трябваше да сподели тази удивителна тайна с някого, преди ракът да му затвори устата завинаги?

— Мислех, че ще мога да ти дам цялата информация този следобед, но май няма да успея — каза ми, когато пристъпът премина. — Трябва да се връщам вкъщи, да си пия илачите и да полегна. Цял живот не съм взимал нищо по-силно от аспирин и това лайно оксиконтин ми вижда сметката. Ще поспя към шест часа и после ще се чувствам по-добре за известно време. Ще ми дойдат малко сили. Можеш ли да наминеш у дома към девет и половина?

— Мога, но не знам къде живееш — отговорих.

— В една къщурка на Вайнинг Стрийт. Номер деветнайсет. Оглеждай се за керамичен гном до верандата. Лесно ще го намериш. Размахва знаме.

— За какво имаме да си говорим, Ал? Искам да кажа… нали ми показа . Вече ти вярвам. — Истина беше… но колко време щях да запазя тази вяра? Кратката ми визита в 1958 вече бе започнала да избледнява като сън. След още няколко часа (или дена) вероятно щях да успея да си внуша, че наистина съм сънувал всичко.

— Имаме много за какво да си говорим, друже. Ще дойдеш ли или не? — Не излезе пак с номера за предсмъртното желание на един пътник , но го прочетох в очите му.

— Добре. Искаш ли да те закарам до дома?

Очите му блеснаха.

— Пикапът ми е отпред и живея само на пет пресечки оттук. И сам мога да се откарам.

— Разбира се, че можеш. — Надявах се да съм прозвучал убедително, макар да не бях убеден. Изправих се и започнах да си натъпквам притежанията в джобовете. Ръката ми се натъкна на пачката от Ал и я извадих. Сега вече разбирах как е настъпила промяната в петдоларовата банкнота. Вероятно и останалите я бяха претърпели.

Понечих да му я върна, но той поклати глава.

— Не, задръж ги, имам купища.

Въпреки това оставих пачката на масата.

— Ако всяко следващо посещение е първо, как така задържаш парите, които си връщаш? Защо не изчезват, като отидеш пак?

— Представа нямам, друже. Нали ти казах, много неща не мога да проумея. Има си правила и няколко от тях съм ги разбрал, но не и всичките. — Лицето му се озари от вяла, но истинска иронична усмивка. — Ти си донесе бирата, нали така? Още ти тежи в стомаха, прав ли съм?

В интерес на истината прав беше.

— Ами ето ти. Ще се видим довечера, Джейк. Ще съм поотпочинал и ще разнищим тази история.

— Един последен въпрос.

Той направи жест с ръка — давай. Забелязах, че ноктите му, винаги безупречно чисти, сега бяха пожълтели и нацепени. Поредният лош знак. Не толкова красноречив като стопяването на петнайсет килограма, но неминуемо лош. Баща ми винаги казваше, че можеш да си направиш много изводи за нечие здраве само като погледнеш ноктите му.