Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Уханна лятна привечер в Джоди, щата Тексас. Градчето е по-големичко в сравнение с 1963, но не кой знае колко. Направили са фабрика за контейнери в онази част на града, където навремето живееше Сейди Дънхил. Бръснарницата я няма, а на мястото на бензиностанцията, където бях зареждал моя сънлайнър, сега се издига магазин „Севън Илевън“. Закусвалнята на Ал Стивънс, известна със специалните си хамбургери и пържени картофки, пък е заменена от заведение от веригата „Събуей“.

Официалните речи, съпътстващи тържеството, вече са приключили. Дамата, избрана от Историческото дружество и Градския съвет за „Гражданин на столетието“, е очарователно лаконична; за разлика от нея кметът говори дълго и пространно, но пък от него научавам много интересни неща. Като например това, че Сейди е изкарала един мандат като кмет и четири — в тексаската щатска регистратура. Аз обаче съм по-впечатлен от други неща — като благотворителната ѝ дейност, неспирните ѝ усилия да подобрява качеството на образованието в гимназията в Денхолм и дванайсетте месеца, по време на които е помагала като доброволец на жертвите на урагана „Катрина“ в Ню Орлиънс. Да не говорим за тексаската библиотечна програма за подпомагане на незрящите студенти, инициативата да усъвършенства болничните услуги за ветерани и усилията да осигури по-добро социално подпомагане на крайно нуждаещите се душевноболни. През 1996 ѝ предложили да се кандидатира за Конгреса, ала тя отказала с аргумента, че има твърде много работа тук, сред обикновените хора.

Така и не се омъжила. И си останала в Джоди. Все още е висока и стройна, а тялото ѝ изглежда незасегнато от остеопорозата. И все още е красива. Дългите ѝ бели коси се спускат почти до кръста.

Но речите вече са приключили и главната улица е затворена. Големи транспаранти в двата ѝ края обявяват, че това се дължи на:

Сейди е заобиколена от хора, тълпящи се около нея, за да ѝ честитят. Мисля, че все още мога да разпозная част от тях. Ето защо отивам към пулта на диджея, който се намира пред някогашния „Уестърн Ауто“, сега „Уолгрийнс“. Човекът сред многобройните плочи и компактдискове изглежда малко над шейсетте и има рядка прошарена коса и голямо шкембе. Обаче няма начин да сбъркам тези квадратни очила с розови рамки.

— Здрасти, Доналд — поздравявам го. — Виждам, че добре си заредил с музика за купона.

Доналд Белингам вдига очи към мен и се усмихва.

— Никога не се явявам неподготвен. Познаваме ли се?

— Не — отвърнах. — Майка ми е говорила за теб. Разказвала ми е за една танцова забава през шейсетте, на която си бил диджей… Каза, че си бил отмъкнал всички „биг бенд“ плочи на баща си.

Той се ухилва.

— Да, и здравата си изпатих за това. Как се казва майка ти?

— Андрея Робъртсън — казах, избирайки името напосоки. Андрея беше най-добрата ми ученичка от втория срок по американска литература.

— Да, спомням си я. — Неуверената му усмивка обаче свидетелства за обратното.

— Предполагам, че онези плочи вече ги няма, или…

— О, естествено, че заминаха. И то преди доста време. Обаче имам всичко стойностно от биг бендите на компактдискове. Музикално желание ли надушвам?

— Точно така. И е нещо специално.

Той се засмива.

— Всички са такива.

Казвам му какво искам и Доналд — както винаги, склонен да угоди — се съгласява. Докато се отправям към мястото, където кметът тъкмо повежда под ръка жената, заради която дойдох, диджеят извиква подире ми:

— Така и не ми каза името си!

— Амбърсън — отвръщам през рамо. — Джордж Амбърсън.

— И го искаш точно в осем и петнайсет?

— На секундата. Времето е в основата на всичко, Доналд. Да се надяваме, че ще бъде благосклонно.

Пет минути по-късно Доналд Белингам облъчва Джоди с рокендрол хит на „Дани енд дъ Джуниърс“ и танцуващите изпълват улицата под аленото зарево на тексаския залез.

В осем и десет Доналд пуска бавно парче на Алън Джаксън, на което даже най-възрастните излизат да танцуват. За първи път от края на речите Сейди не е заобиколена от народ и аз се доближавам до нея. Сърцето ми бие толкова силно, че сякаш тресе цялото ми тяло.

— Госпожице Дънхил?

Тя се обръща. Усмихва се, но веждите ѝ са повдигнати въпросително. Висока е, ала аз съм по-висок. Винаги съм бил.

— Да?

— Казвам се Джордж Амбърсън. Исках да ви кажа колко много ви се възхищавам за всичко, което правите.