Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Според мен тази личност не може да се сравни с бележка под линия в повествованието на историята, а е по-скоро бележка под линия на друга бележка. И все пак…

Джак Руби е собственик на далаския стриптийз клуб „Карусел“ в който танцува Карлин, подвизаваща се под артистичния псевдоним Малката Лин. Вечерта след фаталното покушение госпожица Карлин телефонира на Руби с молба да ѝ изпрати със запис двайсет и пет долара, за да не я изхвърли хазяинът от квартирата. Джак Руби, който си има други грижи на главата, грозно я наругава (всъщност това е обичайният начин за общуване на симпатягата Джак). Потресен е, че президентът, пред когото се прекланя, е бил убит тъкмо в Далас, и непрекъснато повтаря пред приятели и роднини колко ли ужасно е било преживяването за госпожа Кенеди и за децата ѝ. Казва, че му е мъчно за вдовицата Джаки, която трябва да се върне в Далас за процеса срещу Осуалд и да участва в спектакъла, разиграващ се пред очите на цялата нация, а таблоидите да използват скръбта ѝ, за да повишат тиражите си.

Което ще ѝ бъде спестено, ако Лий Осуалд внезапно хвърли топа.

Всички в Даласката полиция познават Джак, който заедно със „съпругата си“ — дакелката Шаба — често се отбива в управлението. Раздава на ченгетата безплатни пропуски за клуба си, а когато те откликнат на любезната му покана, редовно ги черпи с питиета. Ето защо на никого не прави впечатление появата му в полицията в събота, 23 ноември. Руби присъства, когато Осуалд се провъзгласява за невинен пред представителите на пресата и показва насиненото си око. Джак е въоръжен (да, отново с револвер трийсет и осми калибър, само че неговият е „Колт Кобра“) и е решен да застреля Лий. Обаче залата е претъпкана, избутват го назад, после е твърде късно — Осуалд вече е отведен.

И така Джак Руби се отказва от намерението си.

В неделя по обяд той отива в клона на „Уестърн Юнион“, намиращ се на една пресечка от полицията, и изпраща двайсет и пет долара на Малката Лин. После решава да се отбие в управлението. Предполага, че Осуалд вече е в Далаския затвор и се изненадва, като вижда пред участъка множество репортери, телевизионни ванове и куп зяпачи. Преместването на арестувания се е забавило поради някаква причина.

Руби е въоръжен и без проблем влиза в гаража на полицията. Няколко ченгета му казват „здрасти“, той също ги поздравява. Осуалд още не е слязъл от горния етаж. В последния момент е поискал пуловер, понеже ризата му е скъсана. Забавянето е по-малко от три минути, но се оказва фатално — животът е като игра на ези-тура. Руби прострелва Осуалд в корема. Върху него се нахвърлят куп полицаи, а той успява да изкрещи: „Ей, момчета, аз съм Джак Руби! Познавате ме!“

Малко по-късно Осуалд умира в болница „Паркланд“. Заради стриптийзьорка, на която спешно ѝ трябват двайсет и пет долара, както и заради суетата си и манията си за величие, той не е съден за престъплението си и е лишен от възможността да се защити. Последното, което казва за ролята си в събитията на 22 ноември 1963, е: „Аз съм изкупителна жертва.“ До ден-днешен продължават споровете дали е казал истината, или е излъгал.

В началото на романа Ал, приятелят на Джейк Епинг, заявява, че вероятността Осуалд да е самотният стрелец, отнел живота на президента Кенеди, е деветдесет и пет процента. След като изчетох безброй статии и купчина книги, висока колкото човешки бой, съм склонен да вярвам, че тази вероятност е деветдесет и осем, дори деветдесет и девет процента. Защото всички версии, включително тези на привържениците на теорията за конспирациите, се свеждат до една и съща простичка американска история: имало едно време незначителен човечец, жадуващ за слава, на когото съдбата поднесла неочакван подарък. Минимална ли е била вероятността това да се случи? Да. Минимална е и вероятността да уцелиш джакпота от лотарията, но всеки ден някой някъде го печели.

Мисля, че най-полезни от всички източници, които проучих, подготвяйки се за написването на този роман, бяха „Приключен случай“ от Джералд Познър, „Легенда — тайният свят на Лий Осуалд“ от разследващия журналист Едуард Джей Ъпстийн (откачено четиво от типа на романите на Робърт Лъдлъм, но пък доста забавно), „Историята на Осуалд“ от Норман Мейлър и „Гаражът на госпожа Пейн“ от Томас Малоун (блестящ анализ на конспиративните теории и на отчаяните опити на привържениците им да открият логика в събитие, подчиняващо се на случайността). Творбата на Мейлър също е забележителна. Авторът описва как се е захванал за работа (включваща обширни интервюта с руснаци, които са познавали Лий и Марина, докато са живеели в Минск) вярвайки, че Лий Харви е жертва на конспирация, но в крайна сметка признал (доста неохотно, разбира се), че заключението на комисията „Уорън“ е правилно и че Осуалд е действал сам и не е имал съучастници.