Стивън Кинг - 22 ноември 1963

За разумния човек е много трудно да повярва в обратното. Тоест в сила е правилото, наречено „Бръснач на Окам“ 76 76 Това правило (наричано още „принцип на пестеливостта“) е назовано на английския философ и францискански монах от XIV век Уилям от Окам. На практика „бръсначът“ на Окам се използва за „изрязване“ на онези елементи от дадена теория, които не могат да бъдат наблюдавани. Или казано другояче, за да се обясни нещо, трябва да се съсредоточим само върху най-главното и да „изстържем“ подробностите (наслагванията, наносите и налепите), докато се оголи съдържанието в чистата си форма. (Разбира се, конспиративните теории не признават това правило.) — Б.пр. : обикновено е вярно най-простичкото обяснение на дадено наблюдение.

Препрочетох и „Смъртта на един президент“ от Уилям Манчестър и бях силно развълнуван, затрогнат и потресен. Авторът допуска сериозни грешки по много въпроси, понякога използва прекалено натруфени и засукани фрази (например описва Марина като жена с „пресметлив поглед“), неговият анализ на мотивите на Осуалд е и повърхностен, и враждебен, но мащабният му труд е издаден само четири години след трагичното събитие в Далас, тоест повечето замесени още са живи, а спомените им — пресни. Поставяйки известни условия, Жаклин Кенеди дава съгласието си за написването на книгата, затова Манчестър има възможността да разговаря с всички участници в събитията и въпреки помпозния му стил разказът му е ярък и смразяващ — нещо като словесен филм на Запрудер 77 77 Петдесет и девет годишният производител на конфекция Ейбрахам Запрудер е сред тълпата на Дийли Плаза в деня на покушението срещу Кенеди. Неговата фирма се помещава в сградата срещу Тексаското книгохранилище. Запрудер поставя своята осем милиметрова камера на бетонна подпора, намираща се точно до затревеното хълмче на Дийли Плаза, за да заснеме президентската визита в Далас. Около 75 професионални и непрофесионални фотографи заснемат кортежа на Кенеди, докато той минава край книгохранилището. Но улучването на точния момент и яснотата на образите превръщат филма на Запрудер (дълъг 27 секунди) в безценен, макар и ужасяващ видеодокумент. Според специалистите няколко часа след убийството оригиналният филмов материал набързо е преработен чрез устройства, използвани в киноиндустрията за създаване на специални ефекти. Тъй като филмът не е показан по телевизията, никой освен специалистите не знае какво е било заснето на оригинала. Известно е само твърдението им, че филмът е бил различен от онзи, представен на обществеността през ноември 1964. — Б.пр. . Всъщност разговаря почти с всички. Марина Осуалд отказва да се срещне с него, може би затова той се озлобява към нея. Марина Прусакова (която още е жива) иска да извлече максимална полза от ужасната постъпка на съпруга си. Онези, които се интересуват от спомените ѝ, нека прочетат „Марина и Лий“ от Присила Джонсън Макмилан. Самият аз не вярвам на казаното от Прусакова (освен ако не е потвърдено от други източници), но се възхищавам (макар и неохотно) от умението ѝ да оцелява.

Подхванах писането на настоящата книга през 1972, но на бърза ръка се отказах, защото установих, че проучванията ще отнемат твърде много време… а е знайно, че свободното време на един гимназиален преподавател е доста кът. Имаше и друга причина: изминали бяха девет години от убийството на Кенеди, обаче раната още не беше заздравяла. Радвам се, че не прибързах. След като най-после се реших да започна отново, първата ми работа беше да помоля верния си приятел Ръс Дор да ми помогне с проучванията. Той ми удари яко рамо, докато пишех „Под купола“, и сега стори същото. Пиша този послеслов, а около мен се издигат камари материали, най-ценни от които са видеофилмите, заснети от Ръс по време на честите ни (и изтощителни) пътувания до Далас, и купчината разпечатани имейли, отговарящи на всякакви мои въпроси, включително за резултатите в Световните серии през 1958 и старомодните подслушвателни устройства. Ръс откри къщата на генерал Едуин Уокър, край която на фаталния 22 октомври минава кортежът на Кенеди (миналото се хармонизира), и пак той — след упорито ровене в Даласките архиви — намери адреса, на който през 1963 е живял загадъчният Джордж де Мореншилд. Между другото къде е бил този човек вечерта на 10 април 1963? Може да е имал алиби за покушението над генерала, но аз не намерих писмени доказателства.

Не ми се ще да ви досаждам с благодарствена реч — дразнят ме писатели, които изреждат цели поменици, — но все пак съм длъжен да изкажа безкрайната си признателност на някои хора. Пръв в списъка е Гари Мак, уредник на далаския музей „Шестият етаж“, който отговори на милиарди мои въпроси (понякога два-три пъти, преди умореният ми мозък да запамети информацията). Благодарен съм още на Никола Лонгфорд и Меган Брайънт, които работят в същия музей. Също на Брайън Колинс и на Рейчъл Хаул от отдел „История“ в Даласката обществена библиотека, осигурили ми достъп до архивни филми (някои бяха адски забавни), на които се вижда как е изглеждал градът през 1960-1963. На помощ ми се притекоха още Сузан Ричардс от Далаското историческо дружество, Ейми Брумфелд, Дейвид Рейнолдс и персоналът на хотел „Адолфъс“. Мартин Нобълс, който познава Далас като петте пръста на ръката си, разведе из града двама ни с Ръс и ни показа кино „Тексас Тиътър“, където е бил заловен Осуалд, разкошната къща, обитавана навремето от генерал Уокър, и Мерседес Стрийт, където къщата на номер 2703 вече я няма. Наистина е била отнесена от торнадо, само че не през 1963. Не бива да пропусна Майк Макичън, който в романа е увековечен като Тихия Майк и който дари името си за благотворителни цели.