Стивън Кинг - 22 ноември 1963

Трябва да призная, че в годината след завръщането ми в Страната на настоящето имаше няколко уебсайта и теми, от които гледах да стоя настрани. Чувствах ли се изкушен? Естествено. Интернет обаче е като меч с две остриета. За всяко нещо, което ще те дари с утеха — като това да откриеш, че възлюбената ти е оцеляла след опасната среща с бившия си съпруг, — има две, които ще те наранят. И докато търсиш новини за някого, не е изключено да се натъкнеш на информация, че друг скъп за теб човек е загинал при катастрофа. Или е умрял от рак на белите дробове в резултат на дългогодишно пушене. Или пък е извършил самоубийство, смесвайки големи дози алкохол и сънотворни.

В съзнанието ми изплува страховита картина. Сейди е съвсем самичка; няма кой да я зашлеви, за да я събуди и да я накара да застане под студения душ, Ако случайно се случи нещо подобно… не искам да го знам.

Използвах възможностите на интернет, за да се подготвя за часовете си. Периодично проверявах какви нови филми излизат и хвърлях едно око на най-популярните видеоклипове в мрежата. Това, което не правех, бе да търся новини за Сейди. Предполагам, че ако в Джоди излизаше вестник, щях по-трудно да издържа на изкушението, обаче след като преди не бе имало, едва ли щеше да се появи точно сега, когато интернет бавно, но сигурно поглъщаше печатните медии. А и старата поговорка неслучайно гласи: „През ключалки щом надничаш, неприятности привличаш.“ Нима в световната история има по-голяма ключалка от виртуалната мрежа?

Сейди беше оцеляла след срещата с Клейтън. И щеше да е най-добре, казах си аз, оттук нататък да сложа край на надзъртането в живота ѝ.

Да, наистина би било добре, само дето получих нов ученик по трансферната програма в часовете по английска литература. Случи се някъде през април — спокойно би могло да е на десети, точно на четирийсет и деветата годишнина от опита за покушение над генерал Уокър. Името ѝ бе Ерин Толивър и семейството ѝ се местеше в Уестбъро от Кайлийн, Тексас.

Градчето ми беше познато. Там в една дрогерия си бях купил презервативи от човек с противна всезнаеща усмивка. „И да не направиш нещо противозаконно, синко!“ — размаха ми назидателно пръст той. Кайлийн, където двамата със Сейди бяхме прекарали такива прекрасни нощи в бунгалата в Кендълуд.

Кайлийн, където излизаше местният вестник „Уикли Газет“.

По време на втората седмица на Ерин в часовете ми — през този период новата ученичка вече се бе сдобила с няколко нови приятелки, беше завъртяла главите на няколко момчета и се вписваше перфектно в гимназията — я попитах дали „Уикли Газет“ продължава да излиза.

Тя се оживи.

— Били сте в Кайлийн, господин Епинг, така ли?

— Много отдавна — отвърнах с тон, който не би задействал нито един детектор на лъжата.

— Да, още го печатат. Мама казва, че става само да увиваш риба в него.

— Има ли я още колонката „Как я карат в Джоди“?

— Има такава колонка за всички градчета южно от Далас — заяви Ерин и се изкикоти. — Сигурна съм, че без проблеми ще го намерите в нета, господин Епинг. Всичко може да се намери там.

Беше абсолютно права за това. Успях да издържа само една седмица. Понякога изкушението да надзърнеш през ключалката е твърде силно.

Намерението ми беше съвсем невинно — да вляза в електронния архив на изданието (стига само „Уикли Газет“ да поддържаше такъв) и да въведа в търсачката името на Сейди. Бях убеден, че тази постъпка не е сред най-разумните, но Ерин Толивър неволно бе разпалила чувствата ми и знаех, че няма да се успокоя, докато не се уверя какво е положението. Както се оказа, дори не се наложи да влизам в архива. Открих това, което ме интересуваше, не в колонката „Как я карат в Джоди“, а още на първа страница на последния брой.

„ДЖОДИ ИЗБИРА «ГРАЖДАНИН НА СТОЛЕТИЕТО» ЗА ЮЛСКИТЕ ЧЕСТВАНИЯ НА СТОГОДИШНИНАТА“— гласеше заглавието. А на снимката под него… дъхът ми спря. Тя вече беше на осемдесет, но някои лица не се забравят. Фотографът навярно ѝ беше предложил да завърти главата си наляво, за да скрие обезобразената си страна, ала Сейди бе застанала в анфас пред обектива. И защо не? Все пак ставаше дума за стара рана, причинена от човек, който от години лежеше в гроба. Пък и според мен белегът ѝ придаваше характер. Естествено, аз бях предубеден — когато обичаш някого, белезите му от едра шарка ти приличат на чаровни трапчинки. В края на юни, след края на учебните занятия, си стегнах куфара и отново се отправих към Тексас.